— О, много съжалявам! — изрече Редмън с напълно искрено съчувствие, сякаш да бъдеш дребен вече се считаше за недъг. — Но пък човек никога не знае! — блеснаха очите му. — Може накрая да се окаже велика филмова звезда, като например Том Круз. Или да ръководи свое студио! Това би било още по-добре!
— А Том Круз нямаше ли също и студио? — усмихна се вяло Джеймс и реши, че е крайно време да смени темата. — Е, какво ще кажеш по моя въпрос?
— Да бе, вярно! Сигурен съм, че нямаш търпение да узнаеш какво мисля за книгата ти! — кимна Редмън. — Реших обаче, че ще е най-добре да го чуеш от Джери!
Стомахът на Джеймс се сви. Е, поне Редмън прояви любезността да се престори на разсеян. Или на човек, който се чувства неловко.
— Джери? — пророни накрая той. — Джери „великия задник“?
— Съвсем същичкият! Само дето се опасявам, че напоследък той е влюбен в теб, така че може би ще ти се наложи да промениш мнението си за него!
— В мен?! — ококори се Джеймс. — Джери Бокман е влюбен в мен?!
— Най-добре ще бъде той да ти обясни лично защо е така, когато се появи.
Джери Бокман ще идва на обяд с него? На този етап Джеймс вече нямаше представа какво да мисли. Джери Бокман беше изключително невъзпитан човек. Имаше груби черти, грозна кожа и оранжева коса и приличаше на тип, който се крие под мостовете, за да измъква такса от нищо неподозиращите минувачи. „Хора като него не трябва да бъдат допускани в средите на издателския бизнес!“ — си бе помислил възмутено Джеймс, когато бе срещнал Джери за пръв и последен път.
Но в интерес на истината Джери Бокман не беше точно от издателския бизнес. Той работеше в развлекателния — доста по-всеобхватна и далеч по-доходоносна сфера на дейност, която днес продаваше същия брой книги, която бе продавала и преди петдесет години, с единствената разлика, че днес публикуваните заглавия бяха петдесет пъти повече от тогава. Издателите бяха успели да повишат асортимента, но не и търсенето. Поради което Редмън Ричардли, който се бе издигнал съвсем сам от обикновен сърдит южняшки писател до собственик на издателство, публикуващо автори, носители на наградата „Пулицър“ (като Филип Оукланд), както и автори, които пишеха за „Атлантик“, „Харпърс Базар“ и „Салон“, и които бяха членове на Международната асоциация на поетите, драматурзите, издателите, есеистите и писателите — същият Редмън Ричардли, който организираше страхотни литературни събития в обществената библиотека, който живееше в Бруклин и, което беше най-важното — който милееше преди всичко за словото — беше принуден да продаде издателството си на един развлекателен конгломерат. Наречен крайно прозаично РК.
Джери Бокман не беше шеф на РК. Този пост се заемаше от един от близките му приятели. Джери беше началник отдел и нещо като вечния втори в йерархията. Живееше с неизбежността, че някой ден някой ще бъде уволнен и той ще заеме мястото му. И той самият щеше да бъде уволнен някой ден, но тогава това вече нямаше да има значение, защото Джери щеше да е постигнал всяка лелеяна мечта и вероятно щеше да разполага с половин милиард долара в някоя мастита банка или в акции, или в нещо подобно. А междувременно Редмън не бе успял да накара своята значима литературна издателска къща да заработи по новите правила, поради което нямаше никакъв друг избор, освен да бъде погълнат. Като амеба. Преди две години, когато Редмън бе информирал Джери за предстоящото „сливане“ (беше го нарекъл сливане, но подобно на всички такива сливания и то си беше чисто поглъщане), бе подчертал, че този факт няма да има никакво значение. Че той, Редмън, няма да позволи нито на Джери Бокман, нито на РК да окажат някакво влияние върху неговите книги, качеството им или техните автори.
— Тогава защо продаваш компанията? — бе го попитал Джеймс.
— Налага се — бе отговорил Редмън. — Ако искам да се оженя и да имам деца и пак да остана в този град, се налага да го направя!
— И откога у теб такова желание да се ожениш и да имаш деца?
— От сега. Когато навлезеш в средната възраст, животът става малко отегчителен. Просто не можеш да продължаваш да правиш същото, което си правил досега. Ако го сториш, ще изглеждаш като загубеняк. Не си ли я забелязал тази закономерност?
— Има нещо такова — бе кимнал Джеймс. А ето, че сега Джери идваше лично при него, при това на обяд.
— Видя ли онази статия за аятолаха и неговия племенник в „Атлантик“? — попита Редмън.
Джеймс кимна, съзнавайки, че статия за Иран или Ирак, или за каквото и да било друго, касаещо Близкия изток, се счита от първостепенно значение на този миниатюрен богат остров, познат като Манхатън. В обичайния случай той не би имал никакъв проблем да се концентрира върху темата. Разполагаше с изключително добре обосновано мнение по въпроса, но в настоящия момент единственото, за което бе в състояние да мисли, бе Джери. Джери щял да идва на обяд? И Джери вече го обичал? Ама каква е тази работа, за бога? Минди със сигурност би била очарована. Обаче лично за него ситуацията бе по-скоро извор на напрежение. Поради което щеше да му се наложи да играе. Заради Джери. С него човек не можеше просто така да си седи и да блее. Налагаше се да имитира активно участие. Да се направи на значим!