— Май така изглежда — съгласи се вяло Джеймс. После направи знак на сервитьора и си поръча уиски със сода, което бе единственото, за което мечтаеше в този момент. Внезапно усети, че изпада в безтегловност.
— Хей, ама ти май не ми се струваш щастлив, човече! Защо не пробваш с прозак? — изгледа го съчувствено Редмън. — Но, от друга страна, ако книгата ти поеме по пътя, който всички предвиждаме, мисля, че прозакът няма да ти трябва!
— Сигурно — кимна писателят.
Останалата част от обеда изкара на автоматичен пилот. После се запъти обратно към апартамента си на Пето авеню № 1, не поздрави портиера, не прибра пощата и не каза на никого нищичко. Докато не влезе в чудатото си жилище, но само за да приседне на невзрачния си работен стол в невзрачното си подобие на кабинетче и да се вторачи през невзрачното прозорче срещу бюрото си. Същото прозорче, през което са се взирали стотици икономи и камериерки години наред, размишлявайки върху скапаната си съдба.
Иронията в ситуацията се набиваше от пръв поглед. Бе успял да окрета през последните тридесет години от живота си единствено благодарение на една мисъл. Една тайна, могъща мисъл, за която Джеймс бе убеден, че бе по-силна дори от прословутите човечета на Редмън Ричардли. И тази мисъл гласеше: „Джеймс е човек на изкуството! Той е велик писател, един от гигантите, който просто чака да бъде открит!“ През всичките тези години той бе мислил за себе си като за втори Толстой. Или втори Томас Ман. Или дори втори Флобер!
А сега, през следващите шест, осем до десетина месеца истината щеше да излезе наяве. А тя се състоеше в тъжното, но вярно с оригинала заключение: той не е никакъв Толстой, а просто Джеймс Гуч. Комерсиален писател. Обречен да бъде хит на сезона и никога да не издържи проверката на времето. И най-лошото във всичко това бе, че от този момент нататък, дори и пред себе си, Джеймс Гуч никога повече нямаше да може да се преструва, че е втори Толстой!
А междувременно на един от по-ниските етажи във величествената административна сграда, където работеше Минди, една от прозоречните ниши, тапицирана в същите неприветливи тонове, характерни и за кабинета на Минди, беше заета от Лола Фабрикънт. Тя поклащаше елегантните си, обути в скъпи сандали, крака и прехвърляше списание за сватбени рокли, старателно избягвайки другите две млади жени, които чакаха да бъдат интервюирани и които, по нейно дълбоко убеждение, не можеха да стъпят и на малкия й пръст. И трите млади дами бяха с дълги коси, сресани на среден път, които изглеждаха идентично измъчвани да станат безупречно прави, и различаващи се единствено по цветовата окраска. Косата на Лола беше почти катраненочерна и блестяща, докато тези на другите две момичета заслужаваха единствено фразата „евтино изрусени блондинки“. Толкова евтино, че едната от тях дори не се бе постарала да освежи двусантиметровите си тъмни корени. По мнението на Лола, която упорито продължаваше да се прави, че чете, точно този фактор щеше автоматично да превърне кандидатката в неподходяща за наемане на работа. Не че имаше истинско работно място, за което да се натискат. През двата месеца, изминали от завършването й на университета във Вирджиния, където беше взела диплома по моден маркетинг, Лола и майка й — Бийтел Фабрикънт, бяха обърнали всяка възможна страница по интернет, бяха изпратили всички възможни имейли, та дори се бяха пожертвали да говорят по телефона — само и само да открият някакви евентуални работодатели за младата жена. Но навсякъде бяха ударили на камък. Всъщност цялата работа беше свършена почти изцяло от майката, Бийтел, под зоркото ръководство на Лола. Ала дори и майчинските усилия не бяха възнаградени. Моментът бе особено неподходящ за намиране на работа. Особено ако работата е в модната индустрия и най-вече — в Ню Йорк. Лятото бе времето на студентите, които буквално се претрепваха да си търсят каквато и да е работа, за да изкарат по някой долар за образованието си. Обаче Лола не бе от привържениците на работата, поради което бе избрала да прекара лятото си край басейна на родителите си или край басейните на приятелите на родителите си, където тя и момичешката й тайфа обменяха клюки и есемеси, а понякога си фантазираха за бъдещите си сватби. Когато времето беше лошо, винаги имаха на разположение някой фейсбук или айпод. Но преди всичко и най-вече лошото време беше времето за шопинг терапия, заплащана от кредитната карта на баща й, който, посмееше ли да се оплаче, задължително биваше скастрен от майка й.
Ала както бе изтъкнала наскоро и майка й, безгрижните момичешки години не могат да продължават вечно. А тъй като Лола все още не беше сгодена — нито едно момче от града и университета не бе достатъчно добро за нея (оценка, с която майка й бе абсолютно съгласна), семейният съвет взе решение младата жена да си опита късмета в Ню Йорк. Защото там тя не само щеше да намери повече възможности за интересна работа, но най-вече щеше да разполага с по-голям избор на мъже от нейното коляно. Нали именно там и майка й Бийтел бе срещнала баща й Кем, с когото имаха щастлив брак вече двадесет и три години!