— Значи ти си малкото генийче! — дочу Филип гласа на Шайфър Даймънд зад себе си.
— Какво? — обърна се стреснато той.
— Казаха ми, че ти си сценаристът на този скапан филм!
— Ако го наричаш скапан… — настръхна той и не посмя да довърши.
— Какво ще направиш тогава, момченце? — изгледа го присмехулно тя.
— Щом е толкова скапан, тогава защо играеш в него?! — контрира я Филип.
— Всички филми са скапани — по дефиниция. Защото не са изкуство. Обаче пък всеки има нужда от пари, дори и гениите!
— Аз не го правя за пари! — повиши глас той.
— Така ли? И за какво тогава?
— Може би, за да срещам момичета като теб? — отговори й той на въпроса с въпрос.
Шайфър се изсмя. Беше облечена в бели дънки и тъмносиня тениска. Липсата на сутиен отдолу бе очевидна, а босите й крака и голите ръце издаваха зашеметяващия й тен.
— Добър отговор, момченце! — кимна усмихнато Шайфър и се обърна, за да си върви.
— Хей! — подвикна след нея той. — Ти сериозно ли смяташ, че филмът е скапан?
— А ти? — изгледа го тя. — Пък и нали казват, че не можеш да оцениш работата на един мъж, докато не легнеш с него!
— Ти да не би да си планирала да лягаш с мен?
— Аз никога не планирам нищо. Просто седя и чакам да видя какво ще стане. Така животът е доста по-интересен, не мислиш ли?
И с тези думи тя се запъти към снимачната площадка.
Минута по-късно познатият глас на леля му отново изтръгна Филип от сладките спомени.
— Току-що говорих с Роберто! — изписка Енид, като имаше предвид главния портиер. — Шайфър Даймънд пристига тук, при това днес! В апартамента й вече цяла седмица работела чистачка, за да го подготви за завръщането й! Според Роберто завръщането й май било окончателно! Не е ли чудесно?!
— Направо не мога да си намеря място от радост! — отвърна кисело Филип.
— Питам се какъв ли ще й се стори Ню Йорк! — продължи леля му, без да му обръща внимание. — Все пак нямаше я толкова дълго време!
— Съвсем същият, лельо! — отвърна нетърпеливо Филип. — Знаеш, че Ню Йорк никога не се променя! Да, героите са различни, обаче пиесата си остава все същата!
В късния следобед на същия ден Енид тъкмо полагаше заключителните щрихи на ежедневната си клюкарска рубрика във вестника, когато внезапен порив на вятъра затръшна вратата към терасата. Тя стана, за да я отвори отново, но нещо в цвета на небето я накара да излезе навън. Над отсрещния бряг на река Хъдсън се скупчваха мрачни градоносни облаци и бързо приближаваха към града. „Странна работа! — помисли си Енид. — Все още сме юли, а и не е чак толкова горещо, за да има буря!“ Докато оглеждаше небето над главата си, Енид зърна съседката си госпожа Луиз Хаутън. Със стара сламена шапка на глава и градинарски ножици в ръце, тя оглеждаше цветята на терасата си. През последните пет години старата госпожа Хаутън, почти столетница, бе решила да позабави темпото и сега прекарваше почти цялото си време със своите безценни рози, с които печелеше награди по всевъзможни конкурси.
— Ехооо! — провикна се силно Енид към достолепната, но леко пооглушала старица. — Май се задава голяма буря!
— Благодаря ти, скъпа! — отвърна с царствена усмивка госпожа Хаутън, като кралица, обръщаща се към своите лоялни поданици.
В други случаи Енид би се ядосала, но не и на госпожа Хаутън — от известно време това бе стандартният отговор на съседката й на почти всички въпроси.
— Може би няма да е зле да влезете вътре! — продължи Енид. Въпреки че хората обикновено смятаха госпожа Хаутън за превзета, тя намираше старовремските й аристократични маниери за очарователни — все пак двете бяха съседки вече повече от шестдесет години.
— Благодаря ти, скъпа! — изрече отново госпожа Хаутън и вероятно би влязла вътре, ако не бе разсеяна от ято гълъби, стрелнали се внезапно от парка на площад „Уошингтън Скуеър“.
Само за няколко секунди небето почерня и над Пето авеню рукна пороен дъжд с размерите на сачми. Енид побърза да се прибере в апартамента си и изгуби от поглед госпожа Хаутън, която в този момент вече едва успяваше да се задържи на костеливите си, съсухрени крака. Последва нов мощен порив на вятъра, който откъсна един от капаците на прозорците от пантите му и събори елегантната възрастна дама на колене. Напълно безсилна срещу стихията, Луиз Хаутън се претърколи настрани и крехката кост на бедрото й се пропука. Безпомощна и неспособна да направи и крачка напред, тя се примири и се отпусна на терасата под дъжда. Докато накрая една от четирите й прислужници, след като бе обиколила всичките 650 квадратни метра на огромния апартамент и не я бе намерила, не се осмели да надникне навън. Откри я точно под падналия капак на прозореца.