— Мога ли да ви донеса нещо, госпожо Райе? Може би студен чай?
— Благодаря, би било прекрасно! — кимна младата жена.
— Кога бихте искали да сервираме обяда? — продължи морякът.
— Когато господин Райе се върне. Към един.
— Той смята ли пак да се гмурка следобед?
— Надявам се, не — отговори Ана-Лиза. — Или поне не би трябвало да го прави.
— Точно така, мадам! — кимна морякът и се запъти към камбуза, за да донесе чая.
Ана-Лиза се изкачи два етажа по-нагоре към най-горната палуба, където около малък басейн бяха подредени осем шезлонга. В единия край имаше красив навес с още столове под него, а в другия — бар. Ана-Лиза се излегна на един от шезлонгите и докосна тиковата му рамка. Чувстваше се отегчена. Това бе ужасна мисъл, особено за човек, който се намираше на двеста и петдесет футове суперяхта. На малката палуба над нея се намираше хеликоптерът, моторната лодка, водните ски и още цял куп други морски играчки, които те можеха да използват както си искат. Но тя вече нямаше желание за нищо. Двамата с Пол бяха на тази яхта от цели две седмици и тя нямаше търпение да се завърне на № 1, където можеше да бъде далече от Пол поне през деня. Обаче той не искаше и да чуе за връщане. Бе се влюбил в новото си хоби — гмуркането, и отказваше да съкрати почивката. Бе изтъкнал, че е похарчил два милиона долара за тази яхта в яростна битка с друг наддаващ богаташ, когото бе успял да прецака със сто хиляди разлика, така че сега възнамерявал да извлече максимума от парите си. А тя не можеше да спори с него по този въпрос. Освен това, бе добавил той, именно онази стара дама от долния етаж — как й беше името, Енид някаква си — го бе насочила към яхтата и нейните възможности.
На Ана-Лиза това й се стори странно, както и забележката на Енид да не забравя да го направи с мярка. Все още не проумяваше какво е искала да й каже нейната приятелка, но пък не се съмняваше, че, подобно на всички други, и Енид си мечтаеше Пол да не живее в сградата. Може пък да си е казала, че един месец без омразния на всички Пол Райе е по-добре от нищо. Не че има повод да се тревожи чак толкова. Пол и без това непрекъснато повтаряше как, след като се върнат на № 1, ще продадат апартамента си.
— Там е твърде тясно за нас! — оплака се той.
— Та ние сме само двама, Пол! — контрира го Ана-Лиза. — Колко пространство ти трябва, за да завладееш света?
— Много! — бе отговорил той, без изобщо да долови сарказма й.
Тя само се бе усмихнала, но както напоследък й бе станало навик, не бе отговорила нищо. Откакто Пол й бе разказал как е уредил падението на Санди Брюър, а оттам — и смъртта на Били Личфийлд, Ана-Лиза прекарваше дните си на автопилот, опитвайки се да измисли какво да прави със съпруга си. Тя вече не познаваше този човек — а той бе много опасен! И когато веднъж повдигна темата за развода, той не искаше и да чуе за подобно нещо.
— Ако чак толкова искаш да се местиш — събра смелост да каже една вечер тя, докато той хранеше рибките си, — може би трябва да го направиш. А аз да задържа апартамента…
— Имаш предвид като при развод ли? — попита той, без да я поглежда.
— Да, Пол. Знаеш, че това е напълно нормално в наши дни.
— Какво те кара да мислиш, че ще ти дам апартамента?
— Ами, защото свърших толкова много работа по него може би.
— Но с моите пари! — отбеляза подигравателно той.
— Но аз се отказах от кариерата си заради теб! Преместих се в Ню Йорк!
— Не че това ти беше особено трудно, нали? — изгледа я насмешливо Пол. — А аз си мислех, че тук ти харесва. Мислех, че си обикнала № 1! Макар че, честно казано, не мога да разбера защо.
— Не е в това въпросът.
— Права си! — кимна Пол, обърна се и застанало бюрото си. — Наистина не е в това въпросът! Въпросът е в това, че за развод изобщо не може да става и дума! Наскоро проведох няколко срещи с индийското правителство. Възможно е да отида и с тях на същата сделка, която направих с китайците. Следователно точно сега един развод би предизвикал много неудобства.
— А кога ще бъде удобно? — бе попитала тя.
— Нямам представа — отсече той и натисна един бутон на компютъра си. — От друга страна, както вероятно си научила от историята с Били Личфийлд, смъртта често е най-практичното разрешение на проблемите! Защото ако Били не беше умрял, вероятно щеше да отиде в затвора. Което би било ужасно, особено предвид нещата, които знаем, че се случват по затворите с мъже като него!