Така тя получи своя отговор. И оттогава насам знаеше, че е само въпрос на време, преди Пол да отстрани и нея от пътя си. Кое ли дребно камъче щеше да преобърне колата на разума му? А сега, продължавайки да стои при него, тя вече се чувстваше като в затвор — бе принудена непрекъснато да го наблюдава, да се опитва да отгатва настроенията му и да живее в страх от деня, когато няма да успее да го умилостиви с нищичко.
Половин час по-късно Пол се върна от поредното си гмуркане, пълен с информация за разнообразния морски живот, който бил видял долу. Точно в един часа двамата седнаха на противоположните краища на дългата маса, покрита с бяла ленена покривка, и започнаха с омари и цитрусова салата.
— Ще се гмуркаш ли следобед? — обади се по едно време тя.
— Още обмислям. Ще ми се да разгледам корпуса на потъналия „Индевър“ — корабът на капитан Джеймс Кук.
Влязоха двама сервитьори, облечени в сиви униформи с бели ръкавици. Те отнесоха чиниите и внимателно поставиха на масата сребърните прибори за десерта.
— Бихте ли желали още вино, мадам?
— Не, благодаря — кимна Ана-Лиза. — Имам леко главоболие.
— От атмосферното налягане е. Променя се. Утре е възможно да имаме лошо време.
— Аз обаче искам още вино! — отсече високо Пол.
Докато сервитьорът пълнеше чашата му, Ана-Лиза отбеляза:
— Ще ми се да не се гмуркаш днес следобед! Знаеш, че е много опасно да се гмуркаш повече от два пъти на ден! Особено след като си пил!
— Изпил съм по-малко от две чаши! — изтъкна Пол.
— Но са напълно достатъчни! — опита се да го вразуми тя.
И както беше в стила му, Пол продължи да прави точно обратното на онова, което тя го посъветва. Отново надигна чашата си и заяви:
— Това си е моята почивка! Ще правя каквото си поискам!
След обяда Ана-Лиза се запъти към каютата, за да си подремне. Докато лежеше на огромното легло, Пол се появи, за да се преоблече.
— Ами… не знам — отбеляза той и се прозя. — Може пък наистина ще бъде добре да не се гмуркам повече.
— Радвам се, че проявяваш здрав разум! — кимна тя. — Освен това чу какво каза сервитьорът — налягането пада! Нали не искаш да попаднеш в някоя морски щорм?!
Пол погледна през илюминатора и типично за себе си, автоматично контрира:
— Нищо подобно! Навън си е все така слънчево! Ако не отида сега, може да минат дни, преди гмуркането да стане отново възможно!
Докато Пол навличаше водолазния си костюм, към него се приближи капитанът на яхтата с графика на гмурканията му и заяви:
— Господин Райе, длъжен съм да ви напомня, че това ще ви бъде третото гмуркане за деня! Не можете да останете долу повече от тридесет минути, от които трябва да предвидите и десет за изплуване!
— Много добре познавам съотношението време — азот — кислород! — сряза го Пол. — От тригодишен се занимавам с математика!
И като вдигна маската на лицето си, той скочи в океана.
Докато Пол се спускаше — безтегловен и с вече познатата детинска радост от освобождаването от гравитацията, която беше наскоро открил, към него се присъедини и инструкторът. Край Големия бариерен риф водата бе особено бистра, дори и на двадесет и пет метра дълбочина, така че Пол не срещна никакви трудности в откриването на потъналия кораб. Той беше изумителен. Докато плуваше около корпуса му, Пол се изпълни с усещане за истинско блаженство. Ето затова не можеше да спре да се гмурка! А после си спомни нещо от наръчника за гмуркане и се опита да си напомни, че това леко замайване, което усещаше, вероятно е знак за предстоящо азотно натравяне. Но бързо отхвърли подобна мисъл. Разполагаше с още пет-десет минути. Замайването обаче се засили и тогава Пол видя как инструкторът му прави знак да тръгва нагоре. Но вместо да последва съвета му, Пол се плъзна напред във водата. За първи път през живота си не можеше да мисли рационално. За първи път отричаше строгите правила на чудовищните числа, които ръководеха целия му живот още от детството. За първи път беше свободен!
Инструкторът заплува след него и онова, което последва, бе подводна схватка, достойна за филм на Джеймс Бонд. Накрая инструкторът взе превес, приплъзна се зад гърба на Пол и го подхвана. Бавно двамата започната да се издигат към повърхността на океана. Ала вече беше прекалено късно. Едно въздушно мехурче се бе оформило и заклещило в гръбнака на Пол. И докато той се издигаше, мехурчето бързо се разширяваше. Когато Пол Райе достигна повърхността, мехурчето експлодира и разкъса окончателно нервите на гръбначния му стълб.