Иначе самият той не притежаваше почти никакви пари. Роден с изискания характер на аристократ, Били беше истински сноб, особено когато станеше въпрос за пари. Бе напълно доволен да живее сред богатите и преуспяващите, да ръси остроумия на официални вечери и домашни партита, да дава съвети какво и къде да кажеш и как най-добре да инвестираш парите си, но когато се стигнеше до лични пари, той теглеше чертата. За него беше въпрос на принципи никога да не мърси ръцете си в трупането на подобна отврат.
И така, макар все още да копнееше да живее на Пето авеню № 1, той така и не можеше да събере сили да продаде душата си на дявола за пари. Стигаше му да си живее в апартамента с фиксиран наем от по хиляда и сто долара на месец. И често си напомняше, че човек няма нужда от пари, щом има богати приятели.
Обикновено след завръщане от парка Били се чувстваше успокоен от сутрешния свеж въздух. Ала в тази юлска утрин сърцето му бе изпълнено с мъка. Преди малко, докато си седеше на пейката в парка и четеше днешния „Ню Йорк таймс“, той разбра, че дълбоко почитаната от него дама от нюйоркския хайлайф — госпожа Хаутън, се е споминала предишната нощ. По време на бурята преди три дена старицата била оставена навън за не повече от десет минути, но и те се оказали фатални. Последвалата пневмония сложила бързо край на дългия й живот и определено хванала нюйоркчани неподготвени. Единствената утеха за Били бе фактът, че некрологът й бе публикуван на първа страница на „Таймс“, което означаваше, че все още бяха останали един-двама редактори, спомнящи си традициите на една епоха, доста по-изискана от днешната — епоха, когато изкуството значеше повече от парите и когато приносът на човека към обществото беше много по-важен от дебелината на портфейла му.
Потънал в размисли за госпожа Хаутън, Били осъзна, че е спрял пред Пето авеню № 1 и съзерцава импозантната фасада. Години наред тази сграда бе функционирала като неофициален клуб за преуспяващи хора на изкуството от всички направления — за художниците, писателите, композиторите, диригентите, актьорите и режисьорите, притежаващи творческата енергия, която поддържаше този град жив. И макар че самата тя не беше човек на изкуството, госпожа Луиз Хаутън, която живееше тук от 1947 година, бе най-големият му меценат. Основаваше организации и даряваше милиони на различни институции по изкуствата, големи и малки. Затова не бяха малко и хората, които я наричаха светица.
Пред сградата се бе струпала тълпа папараци. Очевидно бяха преценили, че мястото, където госпожа Хаутън бе прекарала почти целия си съзнателен живот, си струва парите и бяха решили да снимат фасадата. И сега, докато Били оглеждаше зле облечените фотографи в раздърпани тениски и протрити дънки, усети как естетическото му чувство се бунтува. „Всички добри хора си отидоха“ — помисли си скръбно той.
А после, защото си беше все пак нюйоркчанин, мислите му се приземиха обратно при въпросите на недвижимата собственост. Какво ще стане сега с апартамента на госпожа Хаутън? Децата й бяха над седемдесетгодишни. Най-вероятно със задачата щяха да се заемат внуците й — ще го продадат и ще си поделят парите, защото сигурно вече едва свързват двата края с богатството на фамилията Хаутън. Подобно на повечето наследствени нюйоркски богатства и то днес надали е толкова впечатляващо, колкото е било през седемдесетте и осемдесетте. През седемдесетте години с един милион долара човек можеше да си купи почти всичко на този свят. А днес не би могъл да плати и един купон за рожден ден.
Да, Ню Йорк се бе променил.
— Парите винаги следват изкуството, Били — казваше някога госпожа Луиз Хаутън. — Парите искат онова, което не може да бъде купено с пари! Искат класа и талант. Защото макар и правенето на пари да изисква известни умения, то за харченето им се изисква истински талант! А точно това ти вършиш най-добре, Били!
И кой сега щеше да си похарчи парите, за да купи жилището на госпожа Хаутън? Апартаментът не беше виждал ремонт най-малко от двадесет години, опакован в ярките флорални мотиви и басмата на осемдесетте. Но иначе вътрешното му разположение беше великолепно. Това беше един от най-величествените апартаменти в Манхатън — цели три етажа, построени за първоначалния собственик на сградата, започнала като хотел. Стаите бяха с височина четири метра, имаше дори бална зала с мраморна камина, а всичките три етажа бяха опасани с тераса.