— Така ли?! — обърна се тя и очите й просветнаха. Стъкленото им изражение не успя да убегне от вниманието на Били. Сигурно беше дрогирана. Но в следващата секунда тя внезапно се успокои и повтори: — Значи госпожа Хаутън най-накрая предаде богу дух.
— Така е — кимна Били с не малка доза облекчение. — Днес не си ли чела вестниците?
— Все още не съм стигнала до тях. Тази сутрин имах други занимания. — Очите й се присвиха и тя добави: — Ще бъде интересно да видим кой ще купи сега апартамента.
— Вероятно някой управител на хедж фонд.
— Ненавиждам я тази пасмина! — просъска Минди и без да се сбогува, се извъртя на пета и се отдалечи.
Били поклати глава и се запъти към къщи.
Минди отиде до хранителния магазин на ъгъла; а когато се върна, видя, че фотографите продължават да висят пред входа на Пето авеню № 1. Това незнайно защо я вбеси.
— Роберто! — завря нос тя в лицето на портиера. — Трябва да се обадиш в полицията! Докога ще ги търпим тези фотографи?!
— Добре, госпожо Минди — отговори послушно Роберто.
— Говоря ти съвсем сериозно! Забелязал ли си, че напоследък не можеш да се разминеш по улиците от папараци?
— Заради знаменитостите, мадам — отбеляза Роберто. — И аз не мога да сторя нищо по въпроса.
— Ама някой все пак трябва да стори нещо! — изписка Минди. — Ще се оплача на кмета! Така де, когато го видя, разбира се. Щом успя да прогони пушачите и изкуствените мазнини, няма начин да не може да направи нещо и по въпроса с тези отвратителни фотографи!
— Със сигурност ще ви послуша, мадам.
— Нали знаеш, че ние с Джеймс го познаваме? — изгледа го подозрително Минди. — Имам предвид кмета. Познаваме го от години, още преди да стане кмет!
— Хубаво де, ще се опитам да ги изритам — въздъхна Роберто. — Ама все пак сме свободна страна.
— О, отдавна не сме! — извика Минди, мина покрай асансьора и отвори вратата на своя приземен апартамент.
Апартаментът на семейство Гуч беше един от най-странните в сградата. Състоеше се от поредица стаи, в които някога се е помещавала прислугата и складовете на бившия хотел. Представляваше чудато струпване на подобни на кутийки пространства, стаи без изход и мрачни ниши, които отразяваха перфектно психозите на Джеймс и Минди Гуч и оформяха психологията на малкото им семейство. Апартаментът би могъл да се обобщи с една дума — нефункционален.
През лятото ниските стаи бяха горещи, през зимата — студени. В най-голямата кошара на този зайчарник — онази, която ползваха като всекидневна, имаше празна камина. Минди бе убедена, че някога тук е живял шефът на слугите — икономът. Сигурно е примамвал младите слугинчета в стаята си и се е забавлявал. Или пък е бил гей. А сега, осемдесет години по-късно, тя и Джеймс обитаваха същите тези стаи. Беше някак си исторически несправедливо. След години наред преследване на американската мечта, след години наред борба, скъпо университетско образование и усилена работа какво получава човек за всичките си усилия? Слугинските помещения на Манхатън! И не стига това, ами и ти завиждат за него! А междувременно горе един от най-величествените апартаменти в Ню Йорк стои празен в очакване да бъде запълнен от някой хитър банкер — вероятно някой младок, на когото не му пука за нищо друго, освен за пари и въобще не се тормози за каузи като доброто на страната и народа, а единственото, към което се стреми, е да се шири като цар! И то в апартамент, който от морална гледна точка би трябвало да бъде техен — на Минди и Джеймс!
В миниатюрната стаичка в края на апартамента се намираше съпругът й Джеймс. Бе привел симпатичната си оплешивяваща глава с непокорна руса коса над компютъра и пръстите му играеха безмилостно по клавиатурата. Работеше върху новата си книга отчаян и както винаги убеден, че е на ръба на провала. От всички негови чувства това усещане за вечно поклащане на ръба на провала като че ли бе най-силното и постоянното. То омаловажаваше всички други чувства, избутваше ги и ги натикваше в дъното на съзнанието му, където те стояха като стари кашони в ъгъла на стая. Може би в тези кашони се срещаха и хубави неща, полезни неща, ала Джеймс нямаше нито сили, нито желание да ги разопакова, за да провери.
Джеймс чу затварянето на външната врата и разбра, че Минди се е върнала. Или може би просто усети присъствието й. Живееше с Минди толкова отдавна, че вече долавяше и вибрациите, с които тя раздвижваше въздуха. Не че тези вибрации бяха успокоителни, но поне бяха познати.