Обикновено Енид не се депресираше от подобни мисли, а по-скоро се вдъхновяваше. Дългият й житейски опит сочеше, че повечето хора така и не успяваха да пораснат. Телата им остаряваха, ала това не винаги влечеше след себе си и помъдряване на главите. Не че това притесняваше Енид по някакъв начин. Бунтарските й дни срещу несправедливостта на живота и срещу вроденото човешко неумение да се вършат правилните неща бяха отдавна приключили. Достигнала до тази преклонна възраст, тя се считаше за невероятна късметлийка. Ако разполагаш с прилична сума пари и по-голямата част от здравето си, ако живееш на място, където се срещаш с много и интересни хора и където непрекъснато става нещо вълнуващо, всъщност е много приятно да бъдеш стар. Никой не очаква от теб нищо друго, освен да продължаваш да живееш. И получаваш аплодисменти само за това, че на сутринта си имал сили да се измъкнеш от леглото.
Забеляза папараците пред входа и се сети, че трябва да каже на Филип за кончината на госпожа Хаутън. Знаеше, че племенникът й не е от ранобудните, но реши, че новината е достатъчно важна, за да си струва събуждането му. Почука на вратата и зачака, докато накрая не чу сънения, раздразнен глас на Филип:
— Кой е?
— Аз съм — отговори Енид.
Филип отвори вратата на апартамента си. Беше облечен само с чифт светлосини боксерки.
— Може ли да вляза? Или при теб има млада дама?
— Добро утро и на теб, нини! — изрече сънено Филип и разтвори широко вратата, за да я покани. „Нини“ беше неговото гальовно обръщение към Енид, родено, когато беше на една годинка и се учеше да говори. Енид се сети, че още оттогава той се очертаваше като ранно съзряващо дете, макар че грешката надали бе негова. Странното е, че и досега, макар и вече на четиридесет и пет, пак си оставаше такъв. — Пък и знаеш, че вече няма такова нещо като „млада дама“ — допълни той. — В съвременните жени няма нищо, което да ги определи като дами!
— Е, но поне са млади! Даже твърде млади! — подчерта леля му и тръгна след него към кухнята. — Тази нощ се е споминала Луиз Хаутън. Реших, че би желал да знаеш.
— Горката Луиз! — отбеляза Филип. — Старият моряк се връща в морето! Кафе?
— Да, благодаря! Питам се какво ще стане сега с нейния апартамент. Сигурно ще го разделят на по-малки части. Ако стане така, можещ да купиш четиринадесетия етаж. Имаш предостатъчно пари за това!
— Става — кимна Филип.
— А ако купиш четиринадесетия етаж, можеш и да се ожениш. Там има достатъчно стаи за деца! — допълни леля му.
— О, нини! — целуна я племенникът й. — Знаеш, че те обичам, но не чак толкова!
Енид се усмихна. Обожаваше чувството за хумор на своя племенник. А и той си беше истински красавец — чаровен по онзи момчешки начин, който жените особено много харесваха. Как да му се разсърдиш на такъв човек?! Поддържаше тъмната си коса на една и съща дължина — подрязана под ушите, така че се къдреше над яката му подобно на козина на кокершпаньол. Винаги, когато го погледнеше, Енид виждаше отново сладкото петгодишно хлапе, което се отбиваше в апартамента й след детската градина, облечено в синята си униформа и симпатична шапчица. Още тогава беше много добро дете. „Мама спи, а аз не искам да я будя. Пак е уморена. Нали нямаш нищо против да поседя при теб, нини?“ — питаше той. И тя нямаше нищо против.
— Роберто ми подшушна, че един от роднините на Луиз се опитал снощи да нахълта в апартамента й, обаче той не го пуснал! — обяви сега тя.
— И ще става още по-зле! — констатира Филип. — С всичките тези антики…
— От „Сотбис“ веднага ще ги грабнат и ще ги продадат. И това ще бъде краят — изрече леля му, а после допълни тъжно: — Краят на една епоха.
Филип й подаде чаша кафе и отбеляза:
— В тази сграда непрекъснато някой умира.
— Е, госпожа Хаутън беше доста стара — рече Енид, а после побърза да смени темата: — Какво смяташ да правиш днес?
— Още продължавам да си търся хора за проучвателната дейност и ще проведа няколко интервюта.