„Аха, опитва се да се разсейва“ — каза си Енид, но предпочете да не задълбава. Още от пръв поглед се виждаше, че писането на Филип не върви. Познаваше го достатъчно добре, за да разчита знаците. Когато работата му спореше, той беше весел, а когато буксуваше — нещастен.
После Енид се върна в апартамента си и се опита да започне работа върху текста за госпожа Хаутън, обаче установи, че Филип я бе разсеял повече от обичайното. Сложен характер си беше той. Технически погледнато, той не беше неин племенник, а нещо като втори братовчед — баба му Флоси Дейвис беше нейна мащеха. Истинската майка на Енид беше починала, когато тя беше много малка, а после баща й беше срещнал Флоси зад кулисите на Рейдио Сити Мюзик Хол по време на една командировка до Ню Йорк. Флоси беше танцьорка, а след бързия брак се бе опитала да живее с Енид и баща й в Тексас. Изкара шест месеца, след което баща й взе решение и премести цялото семейство в Ню Йорк. Когато Енид навърши двадесет, Флоси роди дъщеря — Анна, която беше майката на Филип. Подобно на Флоси, Анна също беше много хубава, но и също обсебена от демони. Когато Филип бе на деветнадесет, тя се самоуби. Грозна, кървава смърт. Хвърли се от покрива на Пето авеню № 1.
Това бе едно от онези неща, за които хората си мислят, че никога няма да забравят, но не беше съвсем така. С течение на времето здравата психика имаше начини за изтриване на най-неприятните детайли. Поради което Енид изобщо не си спомняше подробностите от онзи скръбен ден, когато Анна загина, нито пък какво се бе случило с Филип след самоубийството на майка му. Основното помнеше — пристрастяването към наркотици, ареста, факта, че Филип прекара две седмици в ареста, и последвалите месеци в клиника. Но подробностите й се губеха. А после Филип бе събрал опита си и го бе превърнал в роман — „Лятно утро“, с който спечели наградата „Пулицър“. Но вместо да продължи да се развива като човек на изкуството, племенникът й се бе комерсиализирал, заразен от блясъка и парите на Холивуд.
В съседния апартамент Филип също бе седнал пред компютъра си, решен днес веднаж завинаги да завърши поредната сцена от новия си сценарий — „Завръщане при шаферките“. Написа две реплики от диалога, а после, изпълнен с отчаяние и ненавист към себе си, затвори компютъра. Влезе под душа с усещането, че пак започва да излиза от форма.
Преди десет години, когато беше на тридесет и пет, притежаваше всичко, за което може да мечтае един творец — награда „Пулицър“, „Оскар“ за най-добър сценарий, пари и неопетнена репутация. А после започнаха да се появяват и дребните пробойни: филми, които не печелеха толкова, колкото трябва в бокс офис класациите, пререкания с млади продуценти, а накрая го изместиха от два проекта. Тогава Филип си каза, че това няма значение — в крайна сметка всичко е бизнес. Ала пълноводната река от пари, на която се бе радвал като млад, напоследък се бе превърнала в скромно поточе. Сърце не му даваше да каже на леля си, защото знаеше, че тя ще се разочарова и уплаши. Сега, докато си сапунисваше косата, отново се опита да приложи старите методи за самовнушение. Каза си, че няма смисъл да се притеснява — с подходящия проект и мъничка доза късмет отново ще бъде на върха.
Няколко минути по-късно Филип влезе в асансьора и разроши влажната си коса. Все така потънал в мисли за живота си, той буквално се стресна, когато асансьорът внезапно спря на деветия етаж и до ушите му достигна един познат мелодичен глас.
— Филип! — След секунда се материализира и самата Шайфър Даймънд. — Момченце! — добави, сякаш се бяха срещнали вчера. — Направо не мога да повярвам, че все още живееш в тази скапана сграда!
Филип се засмя и автоматично се включи в старата им закачлива размяна на реплики.
— Енид ми каза, че се връщаш. И ето че е била права.
— Само ти каза? — ококори се Шайфър. — Че тя написа цяла колонка по този въпрос! „Завръщането на Шайфър Даймънд“. Накара ме да изглеждам като каубой на средна възраст!
— О, ти никога не би могла да бъдеш на средна възраст! — подкачи я Филип.
— О, мога и дори съм! — отсече тя. Замълча, огледа го и попита: — Още ли си женен?
— Не и от седем години — отговори той едва ли не с гордост.
— Ама това си е истински рекорд за теб! — изписка тя. — Досега не си изкарвал повече от четири години, без отново да сложиш хомота!
— Последните два развода ме научиха на доста неща — рече Филип. — Най-вече никога повече да не се женя. Ами ти? Къде е вторият ти съпруг?