Лора Джо Роуланд
Бундори
Пролог
В навечерието на часа на мечката1 великият град Едо тънеше в тежка мъгла, която сгъстяваше мрака и приглушаваше всеки звук.
Пролетният дъжд трополеше по керемидените покриви на търговския квартал Нихонбаши и пръскаше в тесните улички. Дрезгавата светлина на газени лампи проблясваше тук-там зад дървените решетки и хартиените прозорци. Димът от мангалите с дървени въглища се виеше над комините, смесваше се с мъглата и правеше въздуха още по-тежък. Градските порти все още не бяха затворени, но улиците вече бяха пусти като в полунощ, въпреки че дотогава оставаха още три часа.
От сянката под навеса на една от вратите в поредицата дюкяни, здраво залостени с дървени капаци заради неприветливото време, се отдели самотна фигура на мъж. Влажният студ проникваше през наметалото му и се просмукваше между плочките на бронята му. Дъждовните капки се събираха в широкополата му шапка и се стичаха по металната маска на лицето му. Тялото му, вече изпънато в напрегнато очакване, затрепери. При всяко вдишване долавяше мирис на влажно дърво, пръст и риба от река Сумида. Като се придържаше към сянката на увисналите стрехи, мъжът се промъкна предпазливо до следващата врата. Спря и напрегна докрай сетивата си, за да долови още първия признак за появата на плячката си.
Миговете течаха. Шумовете на нощта — долитащи гласове от близките къщи, далечен тропот на конски копита, трополене на каруците с нечистотии, поели към полята извън града — постепенно замираха, докато Едо се готвеше за нощното си пленничество. Дебнещият хвърли поглед надолу по улицата. Пръстите му опипаха изваяния във формата на човешки череп ефес на меча му. Ще се появи ли тази нощ? Ще постигне ли най-после целта си, отлагана толкова години?
Заради мъглата видимостта бе не повече от десетина стъпки. В далечината едвам се различаваше неясният пламък на факлата, осветяваща междинната градска порта в края на улицата. Нощта изглеждаше безмълвна и неподвижна. Напрежението растеше. Жажда за кръв заля притихналия в тъмното Преследвач. Докато чакаше, в трескавото му съзнание изплуваха образи — най-напред смътни, после все по-отчетливи. Изведнъж върху черното платно на мъглата оживяха личности и събития отпреди много години, от времето на изтощителната, но славна гражданска война — далеч преди селцето Едо да набъбне до едномилионен град, преди първият шогун от клана Токугава — Йеясу, да покори съперниците си и да наложи мир в държавата. Време, за което бе слушал толкова много, че го познаваше почти като своето собствено. Времето на най-великия военачалник, живял някога.
Сто и двадесет години по-рано безмилостното лятно слънце сипе палещите си лъчи върху онези две хиляди самураи, намерили убежище зад дървените ограждения на крепостта Кийосу. Преследвачът — един от многобройните пешаци — чувства безпокойството, обсебило жалката им армия, и предвкусва победата, която този ден може да му донесе. Или поражението…
— Той идва!
Трескав шепот обхожда редиците от човек на човек. Заедно с другите Преследвачът коленичи и се покланя с протегнати напред ръце и с чело, опряно в земята, но не успява да се сдържи и за миг вдига поглед към преминаващия страховит и обичан техен господар.
Ода Нобунага2, владетелят на провинция Овари, твърдо решен някой ден да управлява цяла Япония, е яхнал великолепния си черен кон.
Ярките му доспехи от стотици метални и кожени плочки, свързани със син копринен ширит, проблясват на слънцето, а черният му железен шлем е увенчан с двойка златни гравирани рога. Със суров поглед владетелят Ода слиза от седлото, разменя няколко думи с тримата генерали, които крачат редом с него, и после всички заедно влизат в крепостта.
По редиците преминава нов шепот.
— Крепостта Маруне е превзета!
Ужас сковава Преследвача и от устата му се изтръгва възклицание на покруса: с падането на Маруне, граничната крепост на владетеля Ода, вече нищо не стои между тях и врага им — владетеля Имагава и неговите двайсет и пет хиляди воини. Значи са обречени. Но страхът за живота на господаря Ода засенчва страха за собствения му живот.
Звук от стъпки изтръгна Преследвача от виденията му и го върна към действителността. Той бързо пропъди образа на обречената крепост и погледна към улицата. Вляво от него, тътрейки крака, от мъглата изникна силуетът на възрастен самурай, препасан с обичайните за ранга му два меча — един дълъг и един къс.
Преследвачът стисна дръжката на собствения си дълъг меч и усети как го обзема боен плам. Зачака жертвата да се приближи. Насочи мислите си към противника и предстоящия сблъсък, но част от съзнанието му отлетя обратно към събитията, случили се нея утрин преди толкова години…