— Ще дойда в храма довечера.
— Добре, довечера — Аой възприе репликата като знак да се оттегли. Стана, поклони се отново и рече: — За сеанса ще ми трябва някоя лична вещ на жертвата… — после си тръгна тъй леко и незабележимо, както бе дошла.
Сано я изпрати с поглед, повика слугата и му заръча да изведе коня му пред портата. На тръгване за първи път се улови, че вече очаква с нетърпение предстоящата нощ в крепостта.
Глава 3
На изток от крепостта Едо, между огромните владения на даймио — феодалните владетели, и река Сумида, търговският квартал Нихонбаши кипеше от живот. Тесните криволичещи улички изобилстваха от дюкяни, преливащи от стоки: масла, саке, грънци, кошници и порцелан. Сред многолюдната тълпа се промъкваха просяци и протягаха шепи за милостиня. Под ръцете им с крясъци се шмугваха деца.
Сано яздеше към мястото, където бе убит Кайбара Тоджу, но постоянно му се налагаше да отбива коня встрани, за да се размине в навалицата. Наближи улицата на аптекарите и видя, че обичайното оживление е отстъпило място на приглушени разговори и разтревожени лица. Около скупчените зяпачи обикаляха вестопродавци с набързо напечатани листове:
— Прочетете за убийството Бундори — подканяха те.
Сано се изненада колко бързо новината се бе разпространила и раздула. Даже случаят се бе сдобил със сензационно име, което да увеличи скандалната му популярност. Тълпата се вълнуваше едновременно от страх и любопитство. Ясно защо шогунът толкова държи убиецът да бъде заловен незабавно. Опасността обаче бе не само в политическите размирици, но и във възможността за масова паника сред населението на града. Къде бяха силите на реда? Защо не предприемат нужните мерки, за да усмирят хората? Сано слезе бързо от коня, завърза юздите му и се запромъква през тълпата към местопрестъплението. Внезапно замръзна на място.
До една аптека стояха група мъже от силите на реда и безучастно наблюдаваха царящия наоколо смут. Сред тях се открояваше наближаващ петдесетте елегантен самурай в пищно кимоно и ризница с герба на Токугава. Сано разпозна в него своя бивш колега и противник йорики Хаяши — старши полицейски началник, който преди два месеца бе съдействал да го уволнят и оклеветят. Другите двама бяха дошини — патрулиращи полицаи. Всеки носеше на кръста по един меч и стискаше в ръка здрав метален прът с две извити над дръжката остриета за прехващане меча на нападателя — джите — обичайното оръжие на дошин. До тях стояха помощниците им, въоръжени с палки. Защо ли представителите на полицията бездействаха и чакаха неговото пристигане?
Сано се приближи до стария си враг, поклони се и заговори с принудена учтивост:
— Добро утро, Хаяши сан. Защо хората ви стоят тук, вместо да възстановят реда и да разследват убийството?
Лицето на Хаяши се вкамени от неприязън.
— О, сосакан сама, привет! — в гласа му се процеждаше нескрита подигравка. — Значи най-после слязохте от височайшето си положение — той кимна към замъка — в тези бедняшки бордеи. Но защо очаквате от нас да вършим вашата работа?
Сано преглътна обидата, но го прониза зловещо предчувствие:
— Шогунът ми заповяда да оглавя разследването на убийството при пълно съдействие от страна на полицията…
Хаяши се изхили самодоволно:
— Не съм получил такива заповеди, сосакан сама — говореше с откровено злорадство, но явно казваше истината. — Наредиха ми да оставя случая във вашите вещи ръце.
Сано с тревога си даде сметка, че докато са минали по всички административни канали, заповедите на шогуна са били напълно преиначени. А без нужните пълномощия той нямаше как да разполага с добре организираната мрежа на полицията.
— Настоявам за съдействието ви, йорики — Сано изгледа право в очите бившия си колега.
— Окаший, абсурд! — ноздрите на Хаяши потръпнаха от гняв. Не искаше да отстъпи, особено пред очите на дошините, но и не смееше да рискува неподчинение към личния следовател на шогуна.
Сано реши да окаже натиск:
— Чака ни много работа. Да започваме.
С изопнато от омраза лице Хаяши извърна глава към един от дошините:
— Цуда! Погрижи се сосакан сама да получи необходимото съдействие — после пое наперено надолу по изпълнената с народ улица към нагиздения си кон.
Облекчението на Сано изчезна, когато разпозна в Цуда дошина, който преди време го бе преследвал като заподозрян в убийство. Цуда очевидно никак не бе доволен, че началникът му бе прехвърлил това нежелано бреме, и побърза да се отърве от него: