— Ти, Хирата — каза той на младшия дошин до себе си, — помогни на сосакан сама — произнесе титлата така, че да прозвучи като обида.
Хирата пристъпи напред. Беше около двайсетте, с широко невинно лице, честен поглед и здраво телосложение. Тримата му помощници, още по-млади от него, също се приближиха. Безпокойството на Сано вероятно се бе изписало на лицето му, защото Цуда избухна в гърлен смях:
— Не знам какво ще разследвате — каза той, — след като останките на мъртвия вече са в моргата.
Сано погледна към мястото на убийството и изпадна в още по-голямо униние — пръстта беше отъпкана и вероятно не бяха останали никакви следи, улики или изобщо нещо, което би могъл да даде на Аой за нейния сеанс. В кръга на заподозрените на практика се включваха всички жители на Едо, а единствената помощ, на която можеше да разчита, бяха четиримата неопитни младоци. Като се сети за първоначалния си оптимизъм, Сано горчиво поклати глава. Тълпата наоколо очакваше действията му и той сви на фуния длани около устата си, за да го чуят всички:
— Внимание! — приглушените разговори сред тълпата стихнаха. — Моля онези, които са открили останките на мъртвеца, да излязат крачка напред.
Двама мъже и една жена пристъпиха напред и се отделиха от тълпата.
Сано се обърна към Хирата и тихо рече:
— Докато аз разпитвам свидетелите, вие четиримата се постарайте да освободите улицата.
В размирния Нихонбаши всеки случаен инцидент можеше да подпали улична кавга, което още повече да затрудни бездруго неудачното разследване. Хирата и помощниците му бързо и енергично започнаха да разпръсват тълпата. Сано се обърна към очевидците. Двамата бяха възрастни аптекари, мъж и жена, застанали плътно един до друг, опрели рамене. Толкова си приличаха, че можеха да ги вземат за брат и сестра — дребни, слаби и прегърбени, с посивели коси и осеяна със старчески петна кожа. Другият мъж бе двайсетина години по-млад, набит, с отпусната челюст, къси коси и щръкнал перчем. Копието с бамбукова дръжка и кожената му ризница показваха, че е от цивилните караули при портите на Нихонбаши. Сано се обърна към стареца:
— Как се казваш?
— Таро, господарю. Собственик съм на тази аптека — той посочи към магазинчето. — Двамата с жена ми намерихме тялото.
— А ти? — попита Сано пазача.
— Удогучи — прошепна той в отговор. Очевидно притеснен, пазачът непрестанно триеше ръце о късото си сиво кимоно. — Аз намерих главата.
Въпреки усилията на Хирата около тях се събраха група зяпачи. Сано се обърна към стареца:
— Може ли да поговорим в магазина ти?
— Разбира се, господарю — собственикът повдигна завесата към входа и покани Сано да влезе.
Аптеката изглеждаше досущ като повечето дюкяни в Едо — централна пътека между повдигнат от двете страни дъсчен под, нисък таван с прозорци, и бе претъпкана с всякакви стоки: керамични съдове с растителни извлеци, буркани с изсушени корени от женшен, кутии с билки, ядки, прахове, илачи, стрити еленови рога и какви ли още не. Горчиви, сладки, кисели и мускусни аромати изпълваха въздуха. Сано седна върху единия ръб на повдигнатия под и вдигна очаквателно поглед към очевидците.
Старицата заговори първа:
— Господарю, позволете на покорните ви слуги да предложат на скъпия си гост чаша освежителен чай…
Сано осъзна, че високият му пост извиква страхопочитание у хората и отзивчивост от страна на свидетелите. Изчака да му поднесат чая, отпи глътка от него и кимна одобрително. Домакините си отдъхнаха и с усмивка се настаниха на пода.
— Таро сан, как точно намерихте тялото? — попита Сано и остави чашата с чай настрани.
— Ами… когато отворихме тази сутрин — започна старецът, — то си беше там, лежеше в локва кръв на самата улица… — за разлика от пазача аптекарят не показваше признаци на уплаха или притеснение; вероятно бе виждал толкова ужасии през дългия си живот, че убийството не го безпокоеше особено.
— В колко часа стана това? — прекъсна го Сано.
— Преди зазоряване — отвърна Таро. — Нашият магазин винаги отваря първи и затваря последен. Затуй търговията ни върви добре.
— Да сте видели или чули нещо подозрително предишната нощ?
Двамата старци застинаха в комично еднакви замислени пози, после поклатиха отрицателно глава. Жената въздъхна:
— Толкова добър човек, а да го сполети такава смърт…
— Нима сте познавали Кайбара? — учуди се Сано. Убитият бе хатамото на Токугава и би трябвало да е наемал слуги за пазаруването и за друга домакинска работа. Откъде би могъл да познава тези прости селяни?
— О, да — отвърна аптекарят. — От една година насам редовно минаваше по тази улица. И денем, и вечер.