— О, значи си един наистина много интелигентен самурай… — в очите на Цунайоши проблесна интерес и той се приведе напред с нетърпелива усмивка: — Предполагам, имаш някой любим пасаж от Книгата на великото познание10?
Сано не бе очаквал подобен „литературен“ разговор, но с охота поде инициативата на своя господар. Благодарение на строгите свещеници в храма Зоджо бе заучил наизуст цели глави и сега без затруднение цитира първия пасаж, който му хрумна. Цунайоши го изслуша с искрен интерес, после сбърчи нос като дете, което откъсват насила от любимите му занимания, и плесна с ръце в знак, че е време за работа:
— Някой от следващите дни с теб ще се посветим изцяло на удоволствието да си говорим за класиците, но сега трябва да обсъдим друго… Докъде стигна с… ъ-ъ… разследването на убийството на Кайбара Тоджу?
В този момент вратата се отвори със замах и дворцовият управител Янагисава влезе шумно в залата, придружен от млад самурай на около четиринайсет години. Момчето носеше косата си по начин, който показваше, че още не е преминало церемонията за посвещаване в мъжественост — темето му бе обръснато, а отпред бе оставен дълъг кичур, опънат така, че да не пада върху челото. Лицето му бе нежно и красиво като на момиче.
— О, простете, че ви прекъснах, ваше превъзходителство… — Янагисава коленичи пред шогуна и се поклони. Момъкът стори същото. — Позволих си волността да реша, че тази вечер ще искате да видите Шичисабуро! — той направи жест към момчето и добави: — Веднъж проявихте интерес към него и… надявам се… не съм сгрешил?
Сано бе чувал за Шичисабуро — настоящата звезда от театъра Но, създаден от клана Токугава. Младежът произхождаше от знатно семейство и притежаваше невероятен талант за роли на самураи, което обясняваше прическата му. Но точно сега ли трябваше да ги прекъсват?!
Озадачен и обезпокоен от ненавременната поява на Янагисава, Сано отправи поглед към подиума: шогунът съзерцаваше Шичисабуро като в транс с пламтящи очи и полуотворени уста. Още преди да дойде да живее в крепостта, Сано знаеше за предпочитанията на Цунайоши към млади момчета и бе чувал какви ли не истории за неговия харем от красиви актьори, самураи и селяни. Сега нагледно се убеди, че слуховете не са толкова далеч от истината. Почувства отвращение, но не толкова заради сексуалните предпочитания на шогуна — любовта между мъже се практикуваше от много самураи като висше проявление на Бушидо, — колкото заради това, че и друг слух също отговаряше на истината: Цунайоши позволяваше еротичните му щения да го отклоняват от деловата работа. Сано си припомни какво го учеше баща му:
„Добрият самурай никога не упреква своя господар — дори и наум.“
Цунайоши, изглежда, бе забравил всичко, свързано с разследването на убийството:
— Ела насам, Шичисабуро! — заповяда той дрезгаво.
Момъкът се приближи и шогунът го изгледа от глава до пети. Янагисава повдигна вежди въпросително, сякаш питаше: „Е, какво ще кажеш?“ Дишането на Цунайоши се учести, пръстите на ръцете му леко трепнаха и гърлото му се сви, докато преглъщаше. Сано сведе поглед към пода, смутен от тази открита проява на лъст. Миг по-късно за негово облекчение Янагисава направи знак на един от стражите:
— Отведи Шичисабуро в покоите на негово превъзходителство да изчака, докато той приключи работата си със сосакан Сано! — това небрежно споменаване на името му бе единственият знак, че Янагисава е регистрирал присъствието му.
Когато вратата се затвори зад Шичисабуро и стражника, лицето на Цунайоши се изкриви от разочарование. Благият глас на Янагисава наруши неловкото мълчание:
— Убийството на Кайбара ли обсъждате? — дворцовият управител остана доста далеч от Цунайоши, леко обърнат настрана, за да може да вижда едновременно шогуна и Сано.
— Убийство? А, да… — Цунайоши премигна и насочи поглед към Сано с печална въздишка. — Сосакан Сано точно щеше да докладва докъде е стигнал. Няма ли да останеш с нас? Убеден съм, че твоята… ъ-ъ… проницателност само ще ни е от полза!
Янагисава и Цунайоши размениха погледи, които за Сано останаха непонятни. Усети емоционална връзка между двамата, но не можа да определи характера й. Бяха ли наистина любовници? Не се докосваха, не проявяваха някакво явно желание за физически контакт. Зад официалните им маниери Сано почувства, че Цунайоши е дълбоко привързан към своя дворцов управител и искрено му се възхищава. Янагисава изпитваше към господаря си нещо по-силно и двусмислено. Трябваше да следи всяко тяхно движение, всеки нюанс в репликите им един към друг — щом се налагаше да работи в екип с двама висшестоящи, поне трябваше да е наясно за взаимоотношенията им. А засега имаше сериозен повод за безпокойство: явно Янагисава целенасочено подклаждаше апетитите на шогуна за удоволствия. Но защо? Сано затвори съзнанието си за тази неуважителна мисъл и каза: