— Ще отидем да разпитам самурая, дето е намерил главата — каза на полицая и се наведе да махне етикета от опашката на трофея. Забеляза, че почеркът е същият както върху етикета от главата на Кайбара, но пишеше друго: — Ендо Мунецуго — прочете Сано объркан.
Това ново развитие отхвърляше теорията му, чу убиецът гони карез на рода Кайбара. Генерал Ендо, също като генерал Араки, бе живял по време на Сенгоку джидай и се бе сражавал под командването на Ода Нобунага. Но доколкото знаеше, фамилиите Ендо и Араки нямаха кръвна връзка! Нито пък дължаха вярност на един и същ господар — Араки служеха на Токугава Йеясу, а Ендо бяха потомствени васали на Тойотоми Хидейоши — славния генерал, който бе поел командването на войските след смъртта на Ода. Сано въздъхна отчаяно. Защо отново се намесват исторически личности? Дали мъртвият е потомък на Ендо Мунецуго? Защо убиецът е толкова обсебен от миналото?
Мушна етикета в пояса си и поведе коня за юздите по пътя към Йошивара. Полицаят и колегите му го последваха и скоро наближиха една самотна прегърбена фигура. Беше самурай, който мигом се изправи, щом зърна Сано.
— Личният следовател на негово превъзходителство — изломоти той и вдигна мрачна физиономия към Сано. — Крайно време беше. Чакам от часове.
Носеше дрехи по последна мода — бяло копринено кимоно, бели панталони и широкопола шапка, а на кръста му се полюшваха два меча с дръжки от слонова кост. Въпреки великолепните си одежди обаче самураят изглеждаше доста зле заради преживяното. Бе кръглолик, с червендалесто от пиене лице и мътен поглед. Седеше отпуснат, с разкрачени крака, а отпред върху кимоното му се виждаше кафяво петно: очевидно бе повръщал.
— Как се казвате? — попита го Сано.
— Нишимори Сабуро. Служа на господаря Курода, който…
— Разкажете ми как намерихте главата — прекъсна го Сано.
Лицето на Нишимори се изкриви при спомена за видяното:
— Тръгнах си от Йошивара призори, минах първи през портата. Трябваше да се върна на работа, пък и времето ми беше свършило — самураят имаше предвид административното ограничение, което не позволяваше клиентите да остават в Йошивара повече от два дни. — Вървях си спокойно и по едно време намирам… Представяте ли си, ужас?!
— Разпознахте ли мъжа? — попита Сано търпеливо.
— Не мога да твърдя подобно нещо. Човек среща много хора, ама не в този вид.
— Видяхте ли някого наоколо?
Нишимори притвори очи и се потърка по брадата:
— Не.
Сигурно убиецът бе обезглавил жертвата и бе оставил трофея предната нощ след затварянето на портите на Йошивара, размишляваше Сано. Но какво е търсил нещастникът на пътя по това време? Дали Убиецът Бундори бе причакал жертвата си, или пък я бе подмамил към смъртта? И откъде бе дошъл? Откъм Едо, от някое близко селце или от самата Йошивара? Къде бе приготвил своя боен трофей?
— Дойдох да се позабавлявам — прекъсна мислите му Нишимори, — а вижте какво се случи. Съсипан съм. Смазан. Да стана свидетел на такова нещо! А уж на Йошивара й викат „квартал на щастието“…
Първоначално Йошивара бе наречена „тръстиковата равнина“ заради земите, в които бе разположена, но някой зевзек бе разменил йероглифите така, че името да се чете „щастливата равнина“, защото мъжете отиваха там с надеждата за удоволствия и късмет. Сега Сано се запита дали просто лошият късмет бе изпратил жертвата на неподходящото място в неподходящия час, или мишената е била предварително избрана?
— Сосакан сама, сосакан сама — извика един от полицаите и замаха с ръце.
Сано освободи Нишимори и тръгна след униформения към прочутата Гиздава върба — дървото, при което по традиция спираха всички пристигащи посетители, за да си починат след пътуването и да се нагласят. Този ден мъжете, събрани под дървото, не изтупваха одеждите си от праха, нито приглаждаха косите си. Всички тревожно се взираха в нещо под насипа. Сано забърза натам и в избуялата трева встрани от пътя видя някаква завита с покривало купчина. До нея стояха други двама полицаи от Йошивара, а над тях, привлечени от миризмата на мърша, кръжаха гарвани и лешояди. Сано спря на няколко крачки от трупа. По земята се виждаха тъмни петна от кръв и наоколо се стелеше тежкият мирис на смърт. Стомахът му се сви, когато мъжете отгърнаха покривалото.
Обезглавеният имаше голям корем и лежеше по гръб със свити колене и разперени ръце. Засъхнала кръв бе обагрила в червено кимоното, панталоните и сламените му сандали. По трупа вече бяха плъзнали насекоми, а мухите кацаха на рояци по посечения врат. Лепкаво чувство за скверност обзе Сано. Приведе се да огледа разреза и се помъчи да си представи лицето на Д-р Ито, за да си внуши, че приятелят му е до него. Дори започна да отчита фактите като него: един-единствен удар, сигурен и точен, съвсем като предишния. Ясно доловим мирис на алкохол — значи мъжът е бил пиян и не е бил в състояние да се защити. Никакви други рани. Но…