Цунайоши се обърна към Сано:
— Това убийство представлява… ъ-ъ… акт на враждебност спрямо клана Токугава. Престъпникът трябва да бъде заловен и наказан незабавно. Гарантирам ти пълното съдействие и подкрепа на… ъ-ъ… силите на реда. Разпорежданията вече са дадени. Освен това — продължи шогунът — ще разчиташ на помощта на онази прислужница, която се грижи за дворцовия храм. Тя е медиум и притежава силата… ъ-ъ… да общува с отвъдния свят. Наредил съм веднага да я проводят в дома ти. А сега, сосакан Сано, тръгвай и започвай разследването си, без да губиш нито миг. Тази вечер ще чакам да ми докладваш за… ъ-ъ… напредъка си — и той махна с ветрилото си към Сано в знак, че е свободен да си върви.
Сано се поклони:
— Благодаря, ваше превъзходителство, за великата чест да ви служа. Ще направя всичко, което позволяват скромните ми възможности — искаше да каже още нещо в знак на признателност за обещаната помощ, но погледът на шогуна се насочи към сцената. — Искрени благодарности, ваше превъзходителство — повтори и се обърна, за да напусне театъра.
По обратния път едва сдържаше радостната си усмивка — рано сутринта надеждата му да се отличи бе нищожна, а сега му се даваше шанс да се докаже като истински воин и последовател на Бушидо. Откриваше му се възможност да извърши подвиг, с който да спечели на фамилия Сано достойно място в историята. Успехът изглеждаше почти сигурен, щом лично шогунът му гарантираше съдействие и подкрепа. Поръчението предлагаше голямо възнаграждение при незначителен риск.
Когато се озова вън от двореца в ярката пролетна утрин, предупреждението на Ногучи и необяснимата враждебност на Янагисава се стопиха като лански сняг.
Глава 2
Без да губи време, Сано тръгна към жилището си в административния район, включващ представителните домове и канцелариите на главните васали и висшите чиновници на шогуна. Все още не можеше да повярва, че и той е настанен в едно от тези великолепни имения — заобиколени от двуетажни постройки с варосани стени, с красиви порти и керемидени покриви в черно и бяло. Двамата пазачи пред неговата къща се поклониха и отвориха вратата към покрития с чакъл двор. Наоколо се мержелееха празните пристройки за васалите, каквито Сано все още нямаше. Прибираше се у дома с обичайната неохота на самотния стопанин — грамадната къща и просторната веранда не му предлагаха уют, а по-скоро го отблъскваха. Отново си спомни деня, когато се бе преместил в крепостта. Тогава възрази, че къщата е прекалено голяма за сам човек, а конюшнята — напълно излишна, но служителят отвърна:
— Откажете ли даровете на негово превъзходителство, той ще си помисли, че сте неблагодарен.
Сано се подчини и прие къщата и сега тя го поглъщаше в огромното си безмълвие. Остави обувките си в преддверието, мина по коридора и се озова в главното помещение.
— Пристигна ли прислужницата, която се грижи за дворцовия храм? — попита той слугите.
— Не, господарю.
Сано се намръщи. Предпочиташе да започне разследването веднага, още сега да отиде на местопрестъплението, където вероятно има важни улики или доказателства, а не да чака някаква си старица да докуцука от параклиса. Защо му трябваше на шогуна да му натрапва суеверните си убеждения, че чрез връзка с отвъдното може да се разкрие самоличността на убиеца? Практическите методи със сигурност биха дали по-добър резултат. Дали пък всъщност съдействието на Токугава, вместо да улесни, нямаше да затрудни разкриването на убийството?
Докато размишляваше, Сано обходи с поглед новото си жилище. Подът бе покрит с фини татами. Стената зад него бе украсена с великолепна фреска — пейзаж. През плъзгащите се врати наляво от верандата се виждаше градина с цъфнали вишни, пътечки от обли камъни и изкуствено езеро. В кабинета слънчевите лъчи падаха върху рафтовете, шкафовете и бюрото от тиково дърво и огряваха свитъка и вазата с лилии. Вдясно през коридора се виждаше спалнята му, където една слугиня бършеше полираните шкафове и скринове. Приглушени шумове подсказваха, че останалите слуги работят в кухнята, в банята и другите шест спални, но за Сано къщата бе празна. Нито една вещ не носеше знака на неговото присъствие, освен будисткия олтар в ъгъла на стаята, където пред портрет на баща му горяха ароматни пръчици и имаше чашка саке и купа с плодове. Свикнал на тясно жилище, сега Сано не бе в състояние да се разпростре и да запълни пространството на къщата. През по-голямата част от живота си бе живял в пренаселената махала до моста Нихонбаши заедно с родителите си и с тяхната прислужница Хана. След смъртта на баща си Сано доведе майка си и Хана да живеят при него, но и двете не можаха да свикнат с живота в крепостта. Майка му се страхуваше и се притесняваше от изисканите съседи и многобройните слуги и затова престана да излиза от спалнята си.