В този миг нещо грапаво го удари по бузата — едно от въжетата, с които лодката бе завързана за пристана. Сано го сграбчи и се отпусна по вълните.
На борда на люлеещата се лодка Чуго се мъчеше да удържи платното, чиито въжета вятърът неистово опъваше. Дъждът плющеше по палубата и шибаше лицето му. Лодката се килна застрашително. Чуго задърпа с всички сили. Платното се обърна, лодката зави надясно, напусна Канда и навлезе в река Сумида, където течението я понесе на югозапад, към морето.
Заля го мощен триумф — беше избягал от гневната тълпа и от глупавия сосакан. Хвърли поглед през десния борд и видя само премрежените от дъжда складове и пустите кейове по западния бряг на Сумида. Скоро щеше да бъде свободен! Напълни дробовете си с въздух и изкрещя в бурята:
— Почитаеми генерал Фудживара! Ще изтребя до крак клановете Ендо и Араки!
Защото по една щастлива случайност вече разполагаше с гаранция за своето оцеляване.
Отпусна въжетата, които стискаше в разранените си кървящи ръце, и остави лодката да се носи по течението. Влезе в кабината. Дъждът удряше по покрива в несекваща канонада. Навън гръмотевиците отекваха като топовни гърмежи. Великият дворцов управител лежеше на една страна със затворени очи и свити ръце и крака — мокра жалка купчина от пищни одежди. По бледото му лице продължаваше да капе кръв от срязания клепач. Кокът му се бе развалил и сега косите му, събрани в опашка, лежаха на пода като мъртва черна змия. Чуго го изгледа с презрение. Какъв позор за генерал Фудживара! Този страхливец, който припадна само от две незначителни порязвания, който заграби властта на шогуна и се отдаде на страстта си за богатство и блудство, който бе пълна противоположност на Бушидо — този човек бе негов роднина!
Янагисава изстена и се обърна по гръб. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му се разшириха от страх, когато се втренчиха в Чуго.
— Къде… къде съм? — попита дрезгаво. Опита да се надигне, но усуканите дрехи му попречиха.
Чуто грабна едно въже и престегна ръцете и глезените му.
— Чуго! Обезумя ли? Отвържи ме веднага! — развика се дворцовият управител. Една вълна разклати лодката и той се изтърколи настрана. — О, реката… Не! Къде ме водиш?
Чуго не му обръщаше внимание. Бързо претърси шкафовете, после излезе навън и огледа трюма. На устните му трепна мрачна усмивка, когато съзря изобилието от провизии. Можеше да плава продължително, без да му се налага да спира на брега. Той бе непобедим. Стигнеше ли открито море, щеше да изхвърли Янагисава зад борда, да пусне котва на брега на някоя отдалечена провинция и да се спотаи, предрешен като ронин, докато престанат да го преследват. После ще прекоси страната и ще довърши мисията си. Чуго се върна в кабината, притвори очи и си представи своята близка победа. От пода Янагисава сипеше несекващи заплахи:
— Всички в страната, до последния воин, ще се впуснат да те дирят, Чуго. И когато те открият, ще те разпънат на кръст, а после ще ти отсекат главата. Ще оставят трупа ти на гарваните…
За Чуго гласът на Янагисава значеше по-малко и от бръмченето на насекомо. Всичко около него се замъгли, въображението му отново го пренесе в миналото…
… там, в лагера на Ода Нобунага, непосредствено след неговата най-голяма победа — битката при Нагашино. Днес той разби клана Такеда и е прибавил обширните им земи към своите.
Духът на Чуго се е вселил в тялото на генерал Фудживара, докато славният му праотец коленичи пред господаря Ода с думите:
— Владетелю Ода, моля приемете тези дарове в знак на искрената ми почит към вашето върховенство и като доказателство за моята вярност и всеотдайност!
Владетелят Ода оглежда отсечените глави, които Чуго — Фудживара му поднася, и погледът му се задържа с най-голямо задоволство върху главите на хатамото Кайбара, на ронин Тозава и на свещеника Ендо.
— Справихте се добре, Фудживара сан — казва владетелят Ода. — Като признание за вярната ви служба ще ви наградя веднага!
Духът на Чуго се възнася заедно с духа на неговия праотец. Настъпва върховният миг в кариерата му. Той се пресяга, за да поеме от Ода двата великолепни меча с ефеси във формата на човешки черепи…
Внезапно го прониза пареща болка в глезена. Картината във въображението му изчезна и той нададе гневен вик. Отново се озова в кабината на лодката, бурята продължаваше своя неспирен вой, а Янагисава бе забил зъби в плътта му. С яростен ритник капитанът се отърси от него. Как смееше тази измет да прекъсва видението му?