Стеф говори нещо, но онзи му прави знак — махай се! В момента, в който вратата хлопва, внезапно всичко отново лети с бясна скорост, нова ограда профучава под Стеф, и той свива зад ъгъла на сграда, и надниква обратно. От черна камионетка се сипят типове в защитни костюми и шлемове с паравизьори, изкъртват вратата на къщата на оня с пушката и влизат вътре. Чуват се изстрели. След малко типовете извличат оня, и някаква жена и две деца, от дупки в главите им тече кръв и мозък.
Отново всичко лети бясно под и около Стеф. Внезапно той спира в заден двор, пълен с боклуци, и застава срещу малко прозорче в стената. В него се отразява лице като на твоя аватар в игра от автомат — прилича на всеки от вид-звездите по малко, но на никой твърде много, заради копирайта. Внезапно лицето се изкривява, носът му се изгърбва и измества леко настрани, кожата потъмнява и се прорязва от бръчки, в гънките им се появява неизвестно как мръсотия. Скулата и брадичката отляво хлътват назад, край ъгъла на устата се появява дълбок белег, няколко движения на ръцете разрошват и сплъстяват косите. Дрехите на Стеф тупват на земята, ръцете му светкавично дръпват от купчината парцали в ъгъла стари панталони, скъсана риза и протъркано сако, и смачкана шапка. Нахлузва ги с едно движение, вдига от земята празна кутийка от уиски, бързо отмива калта от нея в кофата под капчука, гребва и наплисква чатала на панталоните си. В следващия миг оградата прелита под него, и той вече се е пльоснал на тротоара отпред, кутийката е изляна между краката му и се търкаля до ръката му отстрани, сякаш изпусната.
Улицата е пуста, но не за дълго. Трима в защитни костюми и шлемове претичват покрай Стеф, единият ритва злобно кутийката от уиски. Стеф не помръдва, следи ги примижал, да не забележат, че не спи. След малко от къща отляво се раздават изстрели, и онези в защитните костюми извличат от нея шишкав труп, целия в кръв. Черна камионетка спира до тях, те хвърлят трупа вътре и продължават на бегом по улицата.
Тук пейзажът се изкривява и помръква. Дори през съня Стеф усеща — зле му е, толкова му е зле, колкото никога не му е било. Накрая мракът и нищото милостиво го обгръщат, и го отнасят със себе си.
Светът малко по малко изплува от небитието. Над Стеф се е надвесил някой с глава от метал. Бърше лицето му. Не, не е с глава от метал. На главата му има нахлупена ламаринена кутия от синтетичен протеин, и през пробити в нея дупчици се виждат очите му. Хари.
— Стеф, чуваш ли ме? — Гласът му звучи тенекиено.
— Да… Хари… що си с тая кутия?
— Така трябва. Можеш ли да се движиш?
Стеф се опитва да се размърда. Никакъв резултат. Ръцете и краката му сякаш са чужди. Хари се намръщва и изпразва четири ампули в системата, свързана към ръката на Стеф. Малко след като тя свършва, Стеф вече помръдва леко пръстите си — но нищо повече.
— Загазил ли съм?
— Още не е ясно — отговаря другият. Когато обаче движенията не стават по-добри, а след час-два отново се изгубват, Стеф разбира — този път няма изгазване.
— Хари… Що се грижиш за мен? Кажи, де. Вече нема да те изтропам.
Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.
— За да има смисъл.
— Къв смисъл?
— Смисъл да ме има. Съществувам, за да правя каквото трябва.
Стеф гледа недоумяващо.
— Всичко се прави заради нещо друго. Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него — а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш, и смисълът се изгубва.
Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.
— Хари… Сичко ли е толкова гадно?
— Кое всичко?
— Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.
Хари мълчи.
— Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?
— Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.
— Щеше да не си различен? Да си кат сички? — внезапно проумява Стеф. — Да не си сам?
— Може би.
Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:
— Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама го немало наоколо, и се не знае кога ще дойде…
— Кой знае — внимателно казва Хари. — Може пък да има кой да помогне.