Почудиш ли се как става номера, и го знаеш кат на чиния. Инжектирани в ликвора наноботове, които се свързват с дендритите и вътре в синапсите. Заобикаляне на сетивните анализатори, пряко интегриране в префронталната мозъчна кора, и връзка с микровълнов томографски приемо-предавател. Канал към публично достъпните информационни бази, и субективно сливане на собствената памет с тях. Без лимитиране на видовете данни, заради чистотата на опита. Но с ограничена ширина, и с блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, за избягване на самоескалирането и излизането извън контрол… Безброй подробности — механизми на симулиране на синаптичните невротрансмитери, протоколи за връзка с бази данни, технология на мономолекулярната обвивка на наноботовете… Знаеш всичко за всичко. Сложните думи, дето не си ги чувал даже, сега все едно си се родил с тях.
И сега от време на време проблясват отделни спомени — програмата на луксозно бирманско вариете, статия какво е означавало „сахиб“ преди Мрежата, графики на детската смъртност в бордеите на Милано… Капчици от океан. Целият не се побира в глава, твой е само при връзка…
Стеф постепенно се унася в трескав, неспокоен сън. Над кушетката изплува лицето на директора, подпухналите торбички под очите му се раздуват и се превръщат в циците на Лиза от майския брой на „Порно-кеф“. После между тях изниква холоафиш за курортите на Бора-Бора, тропически бряг под ярко слънце, и планина отзад. Афишът се обръща като отворена внезапно врата, и на гърба му е фасадата на кафенето до ТВУ-то, и между масите тичат уморени сервитьорки с тъмни кръгове под очите. След това всичко се обърква и потъва в мрака.
— Ставай, Стеф. Време е за закуска.
Хари седи пред колибата, и вятърът развява косите му и разнася мръсни найлонови пликчета по купчините боклук. Пред него стара алуминиева тенджера с отчупени дръжки стои на парчетата от голяма керамична ваза, и под нея горят пожълтели остатъци от списания. В тенджерата нещо ври — ако се съди по миризмата, месни отпадъци. Хвърлени огризки от хот-догове, събрани от боклука парчета синтетично месо, развалените им части изрязани с евтин бразилски канцеларски скалпел…
— Гъстичка става, ще те посгрее отвътре — кимва към тенджерата Хари.
— Не ми се яде, Хари. Трябва… трябва да се жакна.
— Вчера пристъпът беше по-дълъг отвсякога, Стеф. Да пробваш ли малко крек вместо…
— Заври си го отзад крека. Сурни го на некоя бавачка, за бебетата.
— Толкова ли ти е слаб?
— Нали съм ти казвал. Малко те позаостри, и след час-два пак си кат лайно в изолационен пакет.
— Много ли те е настъпило? Можеш ли да изчакаш, докато хапнеш?
— Мога, ама после… на всека цена.
— Добре. Сърбай, аз ще закача акумулатора.
Докато действа с лъжицата с огризана пластмасова дръжка, Стеф гледа как Хари свързва малкия очукан акумулатор. Тази нощ клошарите в града са му го заредили, срещу някакъв боклук или услуга. Едно зареждане стига за четири-пет свързвания, почти седмица, ако не се жакваш често. Захранват с него намерен на боклука безжичен терминал. Който го е изхвърлил е забравил да анулира регистрацията му, и сега става за безплатни връзки към публичните бази данни.
Стеф нетърпеливо обира последните лъжици от варивото. Натиска с дръжката на лъжицата счупения бутон на терминала, и нетърпеливо плъзва пръст по повърхността на екрана. Изписаното послушно се сменя, по екрана хукват редове, картинки, схеми. Понякога пръстът потупва нещо, и потокът информация сменя хода си, заобикаля оттук или оттам, търси незнайно какво.
Стеф седи с фиксиран върху екранчето поглед, и чувства как постепенно терминалът и бунището се разтварят и изчезват. Как той отново е без граници и без край, обхванал целия свят. Отново го облива неописуемото блаженство. И да има дума, която описва като какво се чувства, Стеф не я знае. Ако поиска, ще си я спомни мигновено — но не му пука. Знае достатъчно, за да постигне каквото си прище. Да се излекува като на шега. Но е твърде голям, над всичко е, и не му пука за човечето там някъде на бунището…
Когато се опомня, Стеф не бърза да стане. Всичко е необичайно ярко и кристално ясно. Само един поглед върху прикътаната между две купчини боклук колиба, и виждаш всяко парче кои други подпира, и на какво се държи. На терминала сякаш е изписана историята на собственика му — хлапе от предградията, баща в затвора или в неизвестност, още братчета и сестричета, уморена майка с малка заплата, подарък за петия или шестия рожден ден, преоценен или купен на старо…