— Кво има? — пита сънено Стеф.
Кибика не отговаря. Лицето му е разкривено, очите са разширени, от ъгълчето на устата се точи слюнка. Ръката му, сякаш сама, сграбчва отново Стеф за рамото и започва отчаяно да го тръска и привърпва към себе си. Стеф се отскубва и отпълзява бързо към противоположната страна на каросерията, смразен от ужас.
Ръката на Кибика внезапно пада като отсечена. Очите му се разширяват още повече, той става, без да го е грижа, че ще се вижда над страниците на каросерията, и тръгва към задната й част. Хваща се за преградата и се прехвърля през нея с главата напред. Шофьорът очевидно не е забелязал нищо, защото продължава.
Стеф бързо пропълзява назад и поглежда през цепнатинка между плоскостите. Кибика лежи на асфалта, и зад него е спрял неголям бус. Двама в работни дрехи хващат момчето за ръцете и го хвърлят в буса, скачат и те след него, и бусът потегля. Бързо доближава камиона и започва да кара близо зад него. Добре, че страниците са високи до пояс, и от буса нямат как да видят вътре.
Тогава Стеф усеща странно изтръпване. Тресе го, като преди година, след скапания крек на Дейви. Като на талази е — ту идва, ту отминава, и нещата наоколо си сменят цвета, стават жълти и черни едновременно, или с цветове, за които думи няма… Това продължава около десетина минути, и престава внезапно. Веднага след това бусът рязко дава газ, задминава камиона и изчезва.
Тук споменът обаче започва странно да се разплува. За момент полето отстрани на камиона се превръща в странна схема, като електронна, сигурно намерена в някой от моментите на знаене на всичко. Линиите й се удължават и се превръщат в бодливата тел около ТВУ-то, само дето стигат нагоре до безкрай, и го няма старото дърво до нея, по което да можеш да се покатериш, да пропълзиш по клона до извън оградата и да се спуснеш по преметнатото одве въже…
Стеф се извръща, да побегне нанякъде, но е отново в колибата. Само дето стените й са покрити със стари тапети на кученца, като детската му стая много отдавна, и таванът се клати като духано от вятъра перде. През отвора се вмъква Хари, носи разнищена детска играчка, лицето му е жълто и черно едновременно, и фигурата му се люлее и разтяга, и размива по ръбовете, и на моменти се двои. Поглежда Стеф, откача лицето си — под него лъсва глава от метал — слага го на коленете си и започва да вади и слага разни дреболии отвътре в него…
След това всичко потъва в сиво-жълти размазани петна.
Пристъпът.
— Не ми харесваш — отбелязва гласът на Хари. — Стягай се.
Малко по малко светът се прояснява.
Стеф с усилие надига глава. Наоколо са стените на колибата. На гвоздей, щръкнал от шперплатовия гръб на шкафа, виси пластмасова торбичка с течност, пооцапана със засъхнали кръв и мръсотия, и от нея към ръката му върви тънка прозрачна тръбичка. Система. Виждал ги е по телевида.
Стеф свежда очи. Подът пред него е пропит с повърнато. Повече от всеки друг път.
— Що го прайш? Що не ме остайш да си пукна?
Хари свива рамене. По лицето му е невъзможно да се разчете нищо. Минава време, преди да се обади пак:
— Откъде си, Стеф? Имаш ли родители?
— Перник. — Стеф изплюва гнусна псувня. — Морука го опандизили доживот месец след кат съм се пръкнал. Дъртата бачкаше, да ме храни, ама като бях на пет, една нощ я заклали. И айде в дома за безпризорни. После — в ТВУ-то, от дома трудно се отива другаде. Допреди година и половина там.
Хари кимва разбиращо. Лицето му е безизразно както винаги.
— А ти, Хари?
Другият сякаш се поколебава за неуловимо кратък миг, преди да отговори.
— Ясенец… На към триста километра оттук.
— А твойте дърти?
Пак същия миг колебание.
— Майка нямам, само баща. Умря преди шестнайсет години.
— На колко си бил тогава? Десет? Петнайсет?… Добре де, ти си знаеш… Ако си чист пред куките, що не идеш да бачкаш някъде, да земаш заплата, да се ожениш?
— Не съм. Казвал съм ти.
— Кво си сгазил?… Окей, твоя си работа.
— Почивай сега. Ще ида да намеря малко храна, и да видя няма ли как да науча нещичко за болестта ти.
— Искам да се жакна.
— След като ядеш.
Спомените отново обгръщат Стеф. Всичко, записано в бездънната памет на инфосферата. Всичко, което човек би могъл да пожелае да знае.
Бунището им? Започнато преди четири години, очаква се да се запълни след още шест. Стандартен проектен живот — десет години. После ще го бетонират, и върху бетона ще насипят тънък слой пръст, ще построят отгоре градче с къщи, градинки и улици, или пък парници за храни, нещо за хората, още не е утвърдено какво. Заводи и бизнесзони не може, тежки са, искат истинска земя за основа.