Тук-там в спомените му зеят празноти — липсващи късчета информация, непопаднали в инфосферата, или изрязани от нея. Стеф вече знае — напрегне ли ума си, винаги открива начин да запълни празнотите, по нещата около тях и връзките им. Когато знаеш всичко за всичко, все се намира как. На това те учи ТВУ-то — за всичко си има как.
Ясенец.
Градче, забутано сред чукари, встрани от големите пътища. Неведнъж прекръщавано при смени на политическите ветрове. В началото на века е било почти обезлюдено от миграцията към големите градове. През четирийсетте Даймлер-Сааб-Сименс построяват там голям изследователски център, заради изолираността и удобно контролирания достъп. Секретни разработки, военни и правителствени. Целият персонал живее в изследователския кампус. Но покрай тях и градчето се съживява — обслужваща индустрия, нискоквалифицирани работници за поддръжка на кампуса. Разрешението местните да обслужват центъра е дадено с условието кметът да има съветник, назначаван от ДСС, с право на вето върху общинските решения. Поминък срещу контрол — нищо различно от кое да е назначаване на работа.
Преди шестнайсет години — инцидент в центъра. Седемнайсет от персонала загинали. Безредици в градчето, силите за сигурност на корпорацията се опитват да въведат ред. Още шейсет и двама загинали. Никаква публичност в медиите. Никакъв спомен в инфосферата. Празнота.
Защо не се е намесила полицията? В лабораториите — ясно. Законът за неприкосновеност на корпоративния живот. Ама в градчето?… Стеф се заравя в ярки не-спомени. Повечето нямат връзка с празнотата, привидно или наистина. Един обаче проблясва — запис от задължителния архив на телефонната компания, случайно прозяпан от прочиствалите инфосферата. Разговор между шефа на полицията в града и високопоставен агент от Агенцията за федерална сигурност, забрана полицията да се меси, никакви обяснения. Пак празнота.
Търговската дейност на ДСС?… Финансов отчет за същата година на отдела на Даймлер в Ясенец, корпоративно секретно, но по закон достъпно за някоя служба някъде — а това значи и за Стеф. Разходите не са дадени по пера, но общият им размер е огромен. Нещо важно? Дето може би има връзка?
Още спомени за тях? Много. Засечки с познати неща?… Година и половина по-късно — доклад до Отдела за федерална сигурност, от техен експерт, за полеви изпитания на модел R39-563838934-DSS. „Повишаването на интелекта отново води до саморазширяване на спектъра на задачите, до степен противоречие с и самоотмяна на основната задача; теоретично възможно развитие като в Ясенец, и необходимост от стерилизация на контактната област…“
Малко по малко картината се очертава.
Даймлер-Сааб-Сименс са разработвали военна технология. С възлагани на нея надежди. Всякакви подробности липсват… Но в Ясенец е станал гаф. Загинали са всички от лабораторното звено, работило по проекта, и още хора в града. Сред силите за сигурност на корпорацията няма пострадали. ДСС не са предоставили данни за причината за смъртта на персонала. Гражданите са умрели от автоматично огнестрелно оръжие, по данни от аутопсиите… Вероятно дъртия на Хари е някой от утрепаните.
Осемнайсет от убитите са имали деца на подходяща възраст. Никое не се казва Хари, не приличат по снимки, половината са момичета — кво от тва, ново име, лице или пол не струват скъпо. Пет или се видят умрели по документи, или са в неизвестност по десет или повече години. Ще да е от тях.
След това блаженството поглъща Стеф, и той щастливо плува в собствения си безкрай.
— Много нещо ли изгълтвам на свързване, Хари? Имаш ли идея?
— Трудно е да се каже. Мотаеш се през какви ли не данни, понякога пълен боклук. Поне за мен. И не знам виждаш ли ги истински, или само преминават пред очите ти.
— Хрумва ли ти що го правя? Така де, хората се друсат с разни химии, или нанота. Аз кво, откачен ли съм?
— Човек може да се надруса с всяко приятно нещо. Дрога, пиячка, танци, филми… Теб май те кефи да гълташ данни, или да се пързаляш по тях. Нищо по-различно.
— Да, ама що пък това?
— Не знам. Може би ще разбера повече по-нататък.
Ако има по-нататък, мисли си Стеф, и поглежда новата торбичка с течност, вливана във вените на ръката му. Щяла поне да го постегне малко. Да видим.
— Стопли ли как управлявам терминала с мисли?
— Да. — Хари кимва към вратата. Стеф проследява погледа му и вижда навън… нещо. Като апарат, ама събран от поне десет потрошени апарата. Разпределител за телевид, вързан към стар медицински скенер, отстрани висят някакви платки, многожилен кабел води към неголяма сателитна антена с нащърбен ръб…