Ужасен, лодкарят сведе глава.
— Да, господарю!
Той се запъти към колибата, но после се обърна и каза:
— Бог ми е свидетел, че за мен не би могло да има по-добра смърт от тази да умра заедно със сина на вашия баща.
Александър не отговори и само стисна зъби, когато лодкарят изчезна вътре. Скоро мъжът се върна с шестима мъже, всичките монаси от абатството Дънфърмлън, които бяха получили правото да карат баржата още от времето на Света Маргарита. Вълнените раса и сандалите им едва ли бяха надеждна защита срещу хапещия вятър, но те не се оплакваха и поведоха краля към водата. Брайс и Адам ги последваха, като прекараха железните стремена на конете през кожените ремъци, за да не се блъскат в животните по време на пътуването. Преминаването беше дълго и мъчително. Мъжете бяха свели глави под непрекъснатия дъжд, който шибаше качулките им, а конете бяха неспокойни от клатушкането на баржата. Солените пръски от разпенената водна повърхност заливаха отново и отново устните им, докато носът на баржата ту се надигаше, ту се спускаше. Александър седеше приведен на кърмата, увит в мократа кожена завивка, която стопанинът на баржата му беше дал, за да се предпази от студа. Гръмотевиците вече бяха започнали да се отдалечават, но вятърът не даваше признаци, че се кани да стихне, и тъжната песен, която монасите пееха, докато гребяха в мрака, едва се чуваше. Но въпреки страховете на стопанина на баржата той успя да стигне безпрепятствено до брега на величествения град Инвъркийдинг.
— Ще поемем по пътеката покрай брега — каза Александър, когато Адам свали Уинтър от баржата и го поведе по мокрия пясък. В някои от къщите близо до брега се виждаха светлините на запалени огньове, които примамливо примигваха.
— Там ще сме по на завет.
— Не и тази нощ, милорд — предупреди го лодкарят, като взе мокрото кожено наметало, подадено му от краля. — На някои места по пътеката водите на пролетните приливи стигат до самите скали. Водата може да ви отреже пътя и да се окажете изолирани.
— Ще тръгнем по горната пътека, сир — обади се Адам, докато оправяше стремената на краля.
— Ще стигнем по-бързо.
След като решиха откъде да минат, кралят и придружителите му препуснаха по пътеката, която водеше нагоре през гористите склонове отвъд Инвъркийдинг към скалистия път. Напредваха бавно в мрака под клоните на дърветата, но там поне бяха по-защитени от вятъра. Когато излязоха на открито, бурята отново ги заблъска безмилостно. Следваха пътеката, която се виеше нагоре между скалите, които стърчаха над тях и под тях. Почвата беше разкаляна и копитата на конете често затъваха, а това ги принуждаваше да слизат от тях и с мъка да вървят пеш. Адам мина отпред и накара Брайс да язди зад него и да предупреждава краля за по-опасните места. Александър беше изключително опитен ездач, но конят му беше значително по-едър от тези на придружителите му и за него изкачването в лепкавата кал беше много по-трудно. Скоро кралят изостана. Чуваше виковете на хората си сред воя на вятъра, но не можеше да ги види в ужасната тъма. Стисна зъби, укори се, че не беше послушал съвета на управителя на двореца, и започна да рита все по-силно Уинтър в хълбоците, за да го накара да продължи, като непрекъснато го ругаеше и проклинаше, докато накрая животното не започна нервно да пръхти. Продължаваше да си представя младата си жена в топлото легло, но сега гледаше на това по-скоро като на избавление, отколкото като на нещо друго.
Александър напредваше едва-едва с коня си по стръмнината, а при безмилостното дърпане на юздите животното силно тръскаше глава. Това беше безумие. Трябваше да послуша Джеймс и да изчака до сутринта. Реши да повика хората с намерението да ги накара да се върнат обратно. Можеха да потърсят подслон в Инвъркийдинг, докато бурята отмине. В този миг една светкавица раздра мрака и кралят видя скалите отпред да се издигат рязко над пътеката. Отвъд предела на склона лежеше Кингхорн. Не беше далеч, може би само на около миля. Александър са наведе напред в седлото и започна да удря Уинтър по хълбоците, за да накара изтощеното животно да продължи. Пътеката стана още по-стръмна и той долови крясъците на чайките, които кръжаха сред бурята. Вече не чуваше гласовете на хората си. Пътеката се стесни. От лявата му страна имаше само голи скали, а отдясно зейналата черна паст на една пропаст накара стомахът му болезнено да се свие. Знаеше, че до брега оставаше спускане, не по-дълго от стотина метра, но в мрака това разстояние му се струваше безкрайно. Конят му се подхлъзна и той рязко дръпна юздите. От усилието ръцете го заболяха.