— Дий! — изрева кралят, когато едрият кон се подхлъзна отново, изцвили от страх и се опита да се извърне обратно.
— Дий!
Пред него внезапно се извиси една черна сянка.
— Сир!
Александър облекчено въздъхна.
— Поеми юздите ми — извика той на Адам сред воя на вятъра. — Ще сляза от коня. Уинтър не може да ме носи повече нагоре.
— Почакайте, милорд, ще дойда да застана редом с вас. По-нататък земята е по-твърда. Ще ви водя.
— Внимавай, тук съм до самия ръб — предупреди го кралят. Усети как дъждът се стича на ледена струя по гърба му под туниката. — Къде е Брайс?
— Изпратих го напред. — Адам накара коня си да застане между краля и скалите, които се издигаха край пътеката. Една светкавица освети лицето му и разкри напрегнатото му изражение, когато той се протегна и хвана юздите на кралския кон, а същевременно накара своя кон да остане неподвижен, притискайки го с колене.
— Добре, човече! — рече Александър и се приготви. — Едно последно усилие.
— Едно последно усилие, милорд — повтори Адам и се приближи до него.
Първото нещо, което Александър усети, беше разтърсване, когато конят му се наклони. Моментално разбра, че животното е окуцяло и рязкото му изцвилване го потвърди. Собственият му вик заглъхна, преминавайки в стон, когато падна напред и коремът му се удари в дървената извивка на седлото. Сграбчи врата на животното, търсейки опора, но усети друга болка, този път в крака, когато нещо го блъсна отстрани. Успя да види, че това беше конят на Адам, и си даде сметка, че придворният беше пуснал юздите му. После двамата с Уинтър полетяха в мрака.
Адам се помъчи да укроти уплашения си кон, когато кралят изчезна в пропастта. След секунди успя да го успокои достатъчно, че да може да слезе от него. Като държеше юздите в едната си ръка, той се наведе да избърше кръвта от кинжала, който държеше в другата, о мократа трева на пътеката. Когато свърши, повдигна крачола на трикото си и пъхна кинжала в кожената ножница, прикрепена с каишки за прасеца му. След няколко минути отново блесна мълния. Острото зрение на Адам различи някаква сива купчина долу на брега. Изчака. Тази нощ трябваше да има луна, но от бурята тя не се виждаше. Въпреки това вятърът и дъждът сигурно бяха попречили на Брайс да чуе вика на краля, макар че глупакът вероятно вече беше доста далеч напред, за да чуе каквото и да било. Последваха една след друга още три светкавици. Конят продължаваше да лежи на същото място, където беше паднал, но този път Адам забеляза една по-малка фигура близо до него. Червената роба на краля беше ярка като знаме. Доволен, придворният сложи крак в стремето и се метна на седлото. Дори кралят да беше оцелял при падането, той щеше да умре от студа, преди някой да го намери, защото Адам щеше да се погрижи да изпрати издирващата група в грешна посока. Заби шпорите в хълбоците на коня и продължи по скалистата пътека към Кингхорн, като повтаряше наум лъжите, които възнамеряваше да каже на кралицата.
Долу на брега умиращият кон изви глава. Кръвта струеше от дълбоката рана на предния му крак. Тя беше прекъснала сухожилията му и от това беше загубил равновесие, а сега не можеше да се различи от другите рани, получени при падането. Няколко крачки встрани лежеше ездачът му с разперени ръце и врат, извит под невъзможен ъгъл. Бурният вятър, който връхлиташе на пориви от устието, повдигна пеша на кралската туника и тя изплющя върху пясъка, но не последва никакво друго движение.
Днес мъртвите нямаше да се изправят.
2
Момчето едва си поемаше дъх, докато конят препускаше по брега и вдигаше облаци мокър пясък зад себе си, отдалечавайки го все повече от виковете, които ехтяха зад тях. Дръпна с една ръка юздите, изпъна се назад върху седлото и почти се изправи на стремената, за да го накара да спре. Мускулите му затрептяха от усилието. Острият вятър шибна косата в лицето му и го заслепи, а копието, което стискаше в дясната си ръка, неудържимо заподскача нагоре-надолу. Внезапно конят изпъна напред глава толкова силно, че юздата болезнено се впи в стиснатия юмрук на ездача. После животното се насочи в бесен галоп към разбиващите се в брега вълни и момчето изпусна копието. То падна върху пясъка и стана на парчета под копитата. Някъде далеч зад себе си момчето чу някой да го вика:
— Робърт!
Сега хвана юздите с две ръце и като крещеше от яд и уплаха, се опита с всички сили да задържи коня, който продължаваше да се носи като обезумял към разпенената вода. Ослепително бели под слънчевите лъчи, вълните се приближаваха все по-бързо и изпълваха цялото му същество с устрема и грохота си, заглушаваха го. Внезапно усети силен тласък под себе си. Видя как небето за миг като че ли се обърна пред очите му, видя облаците и една кръжаща над него чайка. После полетя с главата напред. Когато изчезна сред разпенените вълни, студът го блъсна в лицето и го накара да се нагълта със солена вода, която изпълни дробовете му. Вълните го подхвърлиха, претърколиха го, а после го всмукаха към дъното. От студа и обхваналата го паника загуби представа кое е горе и кое долу. Усети спазъм в гърдите. Не можеше да диша. Изведнъж кракът му удари дъното. Оттласна се нагоре, изскочи на повърхността и с мъка пое въздух. Следващата вълна го блъсна в гърба, но въпреки че го накара да падне на колене и беше понесен от нея, успя да задържи главата си над водата. Като продължаваше да не изпуска от поглед брега, той с мъка се изправи сред разбиващите се вълни и успя да се измъкне на пясъка. Туниката му се беше залепила за тялото. Докато кашляше и се мъчеше да изплюе погълнатата солена вода, даде си сметка, че вълните бяха смъкнали обувките му и натрошените мидени черупки по брега режеха босите му крака. Наведе се и остави водата да се стича от носа и ушите.