— Робърт!
Чуло вика, момчето се изправи и видя една фигура да крачи по брега към него. Сърцето му се сви, когато забеляза строшеното копие в ръката на инструктора си. Беше по-малко от копията, които носеха мъжете.
— Защо не скъси юздите? — Мъжът спря пред мокрото до кости момче и размаха счупеното копие. — Вече нищо не става от него! И всичко е заради това че не изпълняваш каквото ти се казва!
Треперещ срещу острия вятър, Робърт срещна гневния поглед на учителя. Лицето на ниския, широкоплещест мъж беше зачервено и обляно в пот от тичането. Това поне го накара да изпита известно задоволство.
— Опитах, господин Йотър — рече троснато то и погледна към мястото на брега, където беше спрял конят. Юздите се поклащаха свободно на шията му. Животното тръсна глава и изпръхтя като че ли да му се надсмее. Робърт почувства да го обзема гняв, като си спомни как преди четири седмици го бяха завели в конюшнята на баща му и как вълнението от новия етап на подготовката му се беше изпарило, когато беше видял там единственото оседлано животно — един грамаден боен кон. Беше се учил да язди на безобиден, кротък кон. Огромното черно животно нямаше нищо общо с него. Все едно че щеше да язди дявола. Робърт погледна отново към Йотър.
— Баща ми има над тридесет коня в конюшнята. Защо избра Желязната стъпка? Дори конярите не смеят да го приближат. Прекалено силен е.
— Проблемът не е, че ти липсва сила, а че ти липсва умение — изръмжа Йотър. — Конят ще те слуша, ако изпълняваш указанията ми. Освен това — добави с не толкова язвителен тон той — избран беше от баща ти.
Робърт не каза нищо. Слънчевите лъчи блестяха по мокрите му бузи, когато се загледа в морето. Бледото му лице с надвисналия кичур черна коса беше напрегнато. Отвъд разбиващите се в брега вълни водата беше дълбока и светлозелена. Още по-навътре, при гърбицата на остров Крейг — Приказната скала — тя преминаваше в тъмносиво, а още по-нататък, към далечния остров Арън, ставаше черна. Тук, на брега при Карик, беше слънчев, ветровит пролетен ден, но над хълмовете на Арън от струпалите се облаци цялата сутрин се носеха завеси от дъжд — останки от силните бури, опустошавали Шотландия още от началото на годината. Очите на Робърт откриха на южния хоризонт петното, което бележеше северния край на Ирландия. Забелязал тази едва различима ивица, толкова често забулвана от мъгла, той усети да го пронизва чувството за нещо изгубено. Брат му все още беше някъде там, на това парче земя, оставен на грижите на ирландския лорд, един васал на баща му, при когото и двамата бяха се обучавали. Без съмнение Едуард вече щеше да е приключил тренировките и уроците за деня. Вероятно се състезаваше из плитчините по реката пред господарската къща в Антрим сред смехове и глъчка с малките дървени лодки, които бяха издълбали с другите си млечни братя. Тази вечер щяха да ядат сьомга в хола на лорда и да пият край огъня сладка бира, да слушат разказите му за ирландски герои, яростни битки и търсене на съкровища. Дванадесетте месеца, които Робърт беше прекарал в Антрим, бяха едни от най-хубавите в живота му. Неговият възпитател го беше научил на всичко, което трябваше да знае като по-големия син в един от най-могъщите кланове в Шотландия. Робърт си беше мислил, че ще се завърне у дома, за да заеме полагащото му се място до баща си вече не като момче, а като младеж, поел пътя към рицарството. Но реалността беше смазващо разочароваща.