Ръждивите отблясъци на запалените факли осветяваха очертанията на кръглата зала, по чиито дървени стени все още се стичаше дъждът. Отвън, с лица, осветени от факлите, стояха на пост рицари с герба на лорд-стюарда на туниките си. Някои от тях кимнаха, когато Робърт приближи. Вятърът развя черната му коса и мантията с герба на Карик. Един от рицарите отвори вратата и Робърт влезе.
В залата беше топло и пламъците на факлите заиграха от нахлулия заедно с него вятър. Когато вратата се затвори зад гърба му, погледът на Робърт се спря на трима души, насядали около дълга маса в дъното на просторното помещение. Веднага прекратиха разговора, чули стъпките му да отекват глухо по дървения под.
— Надявам се, че брат ти е престанал да се зъби — каза студено Уишарт. Епископът поклати решително глава. — Нещата не могат да продължават така, сър Робърт. Не могат! Едуард трябваше да бъде набит с камшик, че се нахвърли по този начин срещу Макдуъл. Същото трябваше да понесе и Комън за действията си срещу теб.
— Робърт! — поздрави го Джеймс Стюарт, надигна се от мястото си и хвърли предупредителен поглед на Уишарт. — Моля те, седни с нас — той му посочи масата, на която имаше кана с вино и няколко чаши.
Робърт поклати глава.
— Благодаря ти, но няма да сядам.
— Обсъждахме възможността епископ Ламбъртън да стане трети пазител — рече рязко Уишарт, който, изглежда, не забеляза как Джеймс се намръщи при отказа на Робърт. — За да посредничи между вас двамата.
Робърт погледна седналия до епископа на Глазгоу Уилям Ламбъртън. Младият духовник го изучаваше със странните си очи.
— Мисля, че това е разумен избор, Ваше преосвещенство — каза Робърт. — Но аз ще се откажа от поста.
При тези думи Джеймс се изправи.
— Ще се откажеш? — Лицето му изразяваше едновременно изненада и гняв. — Защо? Заради Джон Комън? — Той изгледа изпитателно Робърт. — Умолявам те да размислиш. Помисли за бъдещето, Робърт. Помисли какво рискуваш с това свое действие.
— Не той е причината, поради която се отказвам от поста. — Робърт замълча за миг. — Джон Комън беше прав за едно — връзката ми с крал Едуард. — Това е връзка, която мисля, че мога да използвам в наша изгода. Може вече да сте чули, но тази вечер от земите ни в Антрим пристигнаха братята ми. Донесоха новини, които ми вдъхнаха надежда. Веднага щом мога, се връщам в Ирландия с тях.
— В Ирландия? — попита Уишарт. — За Бога, каква изгода за Шотландия ще можеш да намериш там?
— Нещо, което крал Едуард много желае. — Като кимна почтително на лорд-стюарда и двамата епископи, Робърт се обърна и се отправи към вратата на залата.
Когато я отвори, помисли си за Фион Макул и воините му, чиито подвизи знаеше наизуст от наставника си. Разочарован от реалността на войната в Уелс и измъчван от несигурното си положение в ордена на Рицарите на Дракона, той беше пропъдил от мислите си спомена за тези разкази от детството, приемайки ги за илюзорна надежда на младостта. Сега му се предлагаше да търси съкровище, което можеше да определи съдбата на едно кралство, и така щеше да поправи грешката си. Когато излезе навън в тъмнината на пътеката, Робърт се усмихна.
Афраиг излезе във ведрото утро и бледите й, воднисти очи премигнаха срещу слънцето. Късно през нощта бурите, дошли преди няколко дни от изток, заради които по хълмовете потекоха реки от дъжд, отминаха. Виещият вятър стихна до шепот, сивото небе отстъпи място на ясна, синя зора, а бурята подгони разпокъсаните облаци на запад към Арън.
Земята, искряща от роса, беше покрита с клонки и слама от покрива, откъснат от халата, макар че хълмът, надвиснал над жилището й, я предпази от по-голямата беда. Зашепна благодарности към боговете на въздушните стихии и се наведе да вдигне ведрото, което беше оставила отвън да се пълни от дъжда. В този миг погледът й се спря на нещо, което лежеше на земята под дъба, полускрито от боклуците, запратени от бурята. Беше една сбъднала се съдба, паднала през нощта.
Афраиг се изправи и тръгна през мократа трева. Острите листа бодяха босите й крака. Наведе се, старите й кокали запротестираха, а дрипавото наметало се нагъна около нея. Отмести внимателно ръждивите листа настрани и отдолу се показа решетка, сплетена от бели като кости клонки. Вътре покритото с плесен въже беше вързано на примка — същината на проклятието на свети Малахия. Протегна пръсти да докосне изсъхналото дърво. Дишането й се ускори, когато се вгледа в прокъсаната връв, на която толкова дълго време се беше държала съдбата на стария лорд. Погледна нагоре към шумолящите листа и видя парче връв да се вее безцелно между по-високите клони. Близо до него леко се полюшваха на вятъра други решетки, изплетени от клони. Погледът на Афраиг се спря на една от тях. Краищата й бяха кафяви и здрави. Вътре един венец от пирен и зановец, окачен на връв, се поклащаше в златистата светлина.