Бележки на автора
През юни 2007 година бях в Шотландия на изследователска обиколка за „Реквием“, последния роман от първата ми трилогия, посветен на края на ордена на рицарите тамплиери. Главният ми герой беше шотландец и аз възнамерявах той да се върне от кръстоносните походи, за да вземе участие във войните за независимост. Борбата на Уилям Уолъс и неговата бунтовническа армия предлага интересен паралел с борбата на тамплиерите за оцеляване по време на съдебния процес срещу тях. Кулминацията и на двата конфликта е през 1314 година с битката при Банокбърн и изгарянето на клада на Жак дьо Моле — последния велик магистър на ордена на тамплиерите. Предишния месец бях в Париж, където работих по частта, отнасяща се до рицарите, и обиколката ми в Шотландия трябваше да ми помогне да събера информация за другата част на моя разказ. Прекарах три седмици в пътуване, по време на което посетих някогашни бойни полета, сега жилищни комплекси, рушащи се манастири и обвити в бръшлян руини. С всеки изминал ден от страниците на историята и пустия пейзаж една фигура се очертаваше все по-внушително и по-ясно пред очите ми: Робърт Брус. Той ме взе със себе си и ме поведе към една история, която преминаваше отвъд английското нахлуване в Шотландия през 1296 година и последвалия го бунт, оглавен от Уолъс. В нея се разказваше за ожесточени вражди между шотландски кланове, за двете граждански войни и борбата за короната. В края на пътуването бях така увлечена от света на Робърт, че почти забравих за тамплиерите — главните действащи лица на „Реквием“. Когато се върнах у дома, осъзнах, че не е възможно този герой да играе второстепенна роля в разказа за друг човек. Неговата история беше твърде пространна, твърде сложна и твърде добра, за да бъде осакатена и нагласена така, че да пасва на другата. Отказах се от него и съсредоточих вниманието си върху драматичната, но много по-елементарна история на Уолъс, която съответстваше добре на разказа ми за тамплиерите. Обаче Робърт отказа да си отиде тихомълком и няколко седмици по-късно, след като не можах да заглуша гласа му, аз се обадих по телефона на агента си, който ме беше помолил да му направя предложение за следващите ми романи. Сега знаех какви ще бъдат те.
Писателят на исторически романи винаги върви по една тънка нишка между фактите и измислицата. Фактите ни вдъхновяват за разказваните от нас истории и позволяват на читателите да навлязат в тези отдавна изчезнали светове, но същевременно понякога те могат да навредят на романа. Източниците — както исторически, така и съвременни — могат да бъдат много противоречиви и често пъти нещата остават необяснени, с други думи, може и да знаем какво е направил някой и кога го е направил, но няма как да знаем защо го е направил. Един историк може да каже: това се е случило и това са свидетелстващите за него факти — и ние му вярваме, но писателят трябва да посочи мотивите, които стоят зад действията на героите, за да накара читателите да повярват. Например ние нямаме точно обяснение защо Робърт е обърнал гръб на баща си и на крал Едуард в онзи ден пред стените на замъка Дъглас и се е присъединил към шотландския бунт. Можел е да загуби прекалено много, а е щял да спечели твърде малко. Дори и най-простото предположение, че това е било действие, подтикнато от патриотизъм, не звучи напълно правдоподобно, когато човек погледне на нещата в по-широк план. Затова направих обяснението по-субективно — че причината не е само националната, а и личната кауза. Към действието са го подтикнали усещането на Робърт за безсилието му и антагонизмът между него и баща му. Разбира се, тъкмо подобни лични мотиви са ставали причина за повечето от най-големите събития. Нашите решения не са напълно осъзнати, правим нещата в момента и изобщо не виждаме по-широката картина, докато не погледнем назад години или векове по-късно. Историята се движи по острието на ножа.