Бяха изминали девет месеца, откакто баща му, кралят, го изпрати в изгнание. Дори майка му си беше замълчала при произнасянето на присъдата: отнемаха земите му в Уелс и Англия, дадени му, когато беше навършил петнадесет години, като част от споразумението за женитбата му. Крал Хенри остана мрачен и безмълвен, когато Едуард напусна на кон двореца „Уестминстър“ на път за Портсмът и кораба, който щеше да го отведе в единствените земи, останали му в Гаскония. Едуард си спомни, че погледна назад само веднъж и видя, че баща му вече се беше обърнал и минаваше през портите на двореца. Стисна зъби, за да прогони спомена, и насочи вниманието си към гледката на въодушевените рицари, които го следваха на уморените си коне и до един повтаряха името на Артур. Баща му щеше да бъде принуден да се извини, когато видеше какъв воин е станал синът му и как хората му го наричаха с името на най-великия крал, живял някога.
Руменината на вечерта избледняваше и първите звезди на небето се показаха, когато отрядът навлезе в двора на ловната хижа от яки греди, заобиколена от помощни постройки и дървета. Едуард слезе от коня. Предаде го на един коняр, каза на Уилям де Валънс да задържи пленниците, когато пристигнат, и се отправи към главната сграда. Искаше да измие прахта от лицето и да утоли жаждата си, преди да се появят другите командири и да бъдат сключени споразуменията за откупите. Принуден да се наведе на входа поради високия си ръст, той влезе в хижата, мина покрай слугите и се качи в стаята си на горния етаж.
Влезе вътре, а дрънченето на бронята и шпорите отекваше по дървения под. Разкопча колана, на който висеше двуострият му меч, захвърли оръжието на леглото и усети как му олекна на кръста. В стаята цареше полумрак; беше осветявана само от една-единствена свещ, която трептеше върху маса до прозореца. Зад нея имаше огледало. Когато се приближи и се наведе, Едуард видя в него образа си. На масата го очакваха специално приготвени кана с вода, леген и кърпа. Изрита встрани поставената пред масата табуретка, наля вода в легена, наведе се и загреба с шепи. Усети я студена като лед върху разгорещеното си лице. Загреба още и почувства как тя се стича на ледени струйки по кожата му и измива прахта и кръвта. Когато привърши, взе кърпата и изтри водата от очите си. Свали я и видя жена си да стои пред него. Гъстата й коса се спускаше на вълни по раменете и стигаше до кръста. Колко често я прибираше под воали, шапки и украшения за глава! Харесваше му да я вижда разпусната. Това беше позволено единствено на него.
Елинор Кастилска присви бадемовите си очи и се усмихна:
— Ти победи.
— Откъде знаеш? — попита той и я придърпа към себе си.
— Чух хората ти да пеят отдалеч. Но дори и да не бях ги чула, щях да разбера от изражението на лицето ти.
Той усети мириса на мед и билки от сапуна, който тя използваше, донесен от Свещената земя. Елинор се отдръпна и се засмя:
— Мокър си!
Едуард се усмихна и целуна отново жена си, придърпа я по-плътно до себе си въпреки протестите й, зацапвайки безупречно чистата й риза с мръсотия от туниката и бронята. Накрая я пусна и се огледа наоколо за вино. Елинор се изправи на пръсти, за да обхване раменете му, а след това го накара да седне на табуретката до масата, докато му наливаше. Почувствал се неудобно да седи все още с бронята си, но твърде уморен да я свали, Едуард наблюдаваше в огледалото как жена му налива вино от лъскава кана с изрисувани по нея паунови пера. Тя остави каната, бързо прекара пръст под ръба й, за да улови една капка, и го облиза, а той усети как го пронизва обичта му към нея. Беше онази любов, която възниква като компенсация за претърпяна загуба. Освен чичо му Елинор беше единственият друг човек, последвал го в изгнанието. Можеше да остане в Лондон сред удобствата и сигурността на дворците Уиндзор или Уестминстър, тъй като присъдата не се отнасяше и за нея. Но тя нито веднъж не беше споменала за подобна възможност.
Когато се качи на кораба в Портсмът, Едуард се беше усамотил в трюма. Там, хванал главата си с ръце, той плака за пръв път, откакто беше момче и наблюдаваше от същия този пристан как баща му отплава за Франция, без да го вземе със себе си. Когато изтри сълзите, предизвикани от унижението и, както сам беше признал пред себе си, от страха, че е загубил почти всичко, Елинор беше дошла при него. Беше коленичила, беше хванала ръцете му и му беше казала, че те нямат нужда от краля и кралицата, нито от неговия кръстник заговорник Симон де Монфор — причината за наказанието му. Нямат нужда от никого. Тя говореше с ожесточение, гласът й беше силен и по-решителен откогато и да било преди. По-късно бяха правили любов сред миришещия на кисело трюм под палубата. Бяха женени от седем години, но до този момент техният брачен съюз се характеризираше най-вече с нежност и любезности един към друг. Сега се бяха нахвърлили с настървение, бяха разкъсали дрехите си и бяха излели докрай гнева и страха си сред скърцащите дъски и морето, което ги отнасяше далеч от бреговете на Англия.