Тяхното дете, първото, което предстоеше да се роди, може би плод на онова бясно любене на кораба, издуваше корема й под широката дреха. Елинор се приближи зад него и му подаде чашата. Едуард отпи голяма глътка и виното опари пресъхналото му гърло. Когато остави чашата, погледът му попадна на една книга на ръба на масата, непосредствено извън светлия кръг на свещта, където я беше оставил тази сутрин.
— Ще накарам слугите да ти донесат нещо за ядене.
Докато я слушаше да говори шепнешком и да стиска рамото му, Едуард видя лицето си в огледалото, внезапно станало намръщено и замислено. Докосна пръстите й, благодарен, че тя го познава добре и разбира кога иска да бъде оставен сам. Елинор се обърна, загърна се с мантията си и Едуард я видя в огледалото да се отдалечава, а черната й коса изчезва в мрака. Когато вратата се затвори, той погледна книгата и я придърпа към себе си. Повечето думи върху кожената й подвързия бяха изтрити, но той все още можеше да различи очертанията им.
„Пророчествата на Мерлин“
Джефри Монмътски
Това беше една от малкото лични вещи, които беше донесъл със себе си от Англия. През годините я беше препрочитал много пъти заедно с други трудове на Монмътски: „Животът на Мерлин“ и „История на кралете на Британия“, за която сега се говореше, че от нея има повече екземпляри, отколкото от Библията. Едуард знаеше наизуст подвизите на Брут — воинът от Троя, който след Троянската война отплавал на север и основал Британия, знаеше историята на крал Лир и тази за пристигането на Цезар. Обаче най-много харесваше разказите за крал Артур от първото пророчество, което Утер Пендрагон научил от Мерлин, че ще бъде крал и че след него синът му ще управлява цяла Британия, както и пророчеството за ужасното поражение на Артур при Камблам, където той предава короната си на своя братовчед Константайн, преди да отплава за Авалон, за да се лекува. Когато Едуард наблюдава първия си турнир при Смитфийлд в Лондон, той гледаше с възхищение рицарите, облечени като мъжете в двора на Артур, а един от тях беше самият легендарен крал.
Едуард взе книгата и пожълтелите й страници се разтвориха там, където беше пъхнато парче пергамент. Загледа се в думите, написани върху него, и мислено си представи, че чува как кралят ги диктува с тържествен тон. Беше препрочитал това писмо много пъти, откакто го получи. Това беше първият контакт с баща му, след като напусна Лондон. Гневът, който първоначално почувства, вече беше отминал. Беше останало само изгарящо го нетърпение. В писмото се говореше за разрушени замъци и разграбени градове, за ниви и пасбища, превърнати в пустош, за изпепелена земя, за осеяни с трупове улици и полета и за смрад, изпълваща въздуха. Мъже, командвани от главатаря Луелин ап Грифит, се бяха спуснали от техните крепости в планините на древното уелско кралство Гуинед. При женитбата си с Елинор Едуард беше получил от баща си много земя, включително една ивица по северното крайбрежие на Уелс, от границата при Честър до бреговете на река Конуи. Според писмото тъкмо тези земи горяха сега. Но това не ставаше за пръв път. Преди шест години, когато Едуард беше на седемнадесет, Луелин беше повел мъжете на Гуинед на въстание срещу английската окупация на тази територия. Нападението се беше оказало много ефикасно и само в течение на няколко дни районът премина под контрола на Луелин, английските замъци бяха опожарени, а гарнизоните — принудени да се спасяват с бягство. Тъй като не разполагаше със средства, Едуард беше отишъл при баща си веднага след първите съобщения, достигнали до него. Кралят му отказа помощта си и заяви, че това е неговата възможност да се докаже като воин и командир пред хората си. Едуард знаеше, че причината е друга и че Хенри е зает преди всичко с опитите си да направи най-малкия си син Едмънд крал на Сицилия и затова иска да пести средства и подкрепа. Накрая, след като успя да получи заем от един от чичовците си, той тръгна сам с хората си да спасява земите си в Уелс. Луелин го беше разгромил. Принуден да отстъпва само след едно сражение, с разпиляна армия и накърнена репутация, Едуард все още си спомняше подигравателните песнички, които пееха за него победоносно ликуващите уелсци.