Междувременно в двореца все повече негодуваха заради абсурдните сицилиански стремежи на Хенри и за това, че фаворизира своите полубратя от ползващата се с лоша слава фамилия на Валънсците, току-що пристигнали в Англия. Водач на протестите срещу краля беше кръстникът на Едуард, Симон де Монфор, граф на Лестър. Той беше привлякъл на своя страна много поддръжници на предизвикателството си срещу Хенри, което стигна своята кулминация на заседание на парламента в Оксфорд, когато кралят беше принуден да отстъпи повечето от властта си на бароните. Разгневен от глупавите действия на Хенри и от собственото си поражение от Луелин, Едуард беше застанал на страната на кръстника си, убедил го да сключи съюз с него срещу баща му. Научавайки за предателството, Хенри го лиши от наследство и го изпрати в изгнание. Едуард прочете писмото още веднъж, задържайки вниманието си на последните пасажи. Това, което отличаваше сегашното въстание, беше фактът, че Луелин ап Грифит беше сторил немислимото и беше обединил под знамената си целия Уелс. До този момент северът и югът бяха разделени не само от планинската преграда Сноудония. В продължение на векове владетелите на трите древни уелски кралства се бяха борили за върховенство, като непрекъснато се сражаваха както помежду си, така и с английските лордове, които граничеха с тях на юг и на изток. В страната открай време цареше хаос. Сега Луелин беше обединил тези бунтари под свое водачество, насочвайки техните копия и лъкове на изток срещу Англия. Хенри беше написал, че Луелин надянал на главата си златна корона и се представял за принц на Уелс. Това не беше каква да е корона, а короната на Артур.
Едуард остана още малко загледан в пергамента, а после го поднесе към свещта. Кожата се сгърчи и пламъкът затрептя буйно около обещанието на баща му, че ако се върне и разгроми Луелин, ще получи обратно всичките си земи. Той беше готов. Готов да се завърне у дома с мъжете, събрали се под знамето му, да заеме отново мястото си в Англия и да приеме извиненията на родителите си. Готов да се разправи с Луелин. Уелсците можеха и да са обединени за пръв път, но тъкмо там се криеше и уязвимото им място, съзряно от Едуард между редовете на писмото. Веднага беше предугадил притегателната сила на една легенда. Луелин сам ясно съзря това, защото не би могъл да избере по-ефикасен символ, с който да обедини народа на Уелс. За тях Артур беше нещо повече от герой, той беше последният британски крал преди саксонците и нормандците. Но след като нещо толкова мощно можеше да обедини един народ в обща идентичност, не следваше ли от това, че тъкмо то можеше да го разедини? Пергаментът се беше свил на черни въглени, когато на вратата се почука. Отвори се и на входа се показа огромната фигура на Уилям де Валънс.
— Командирите пристигнаха да обсъдят откупа на хората си.
Едуард се изправи, оставяйки останките от писмото да се превърнат в пепел върху масата. Остави книгата отворена, а думите по страниците бяха черни на фона на трепкащия пламък на свещта.
Част първа
1286 сл.Хр.
Беше нощ и рогата на яркия полумесец блестяха… От върха на високата планина пророкът следеше пътя на звездите и говореше в пространството: „Какво означава този лъч на Марс? Дали новата червенина означава, че един крал е мъртъв и ще има друг?“
1
Беше гласът на Бога. И Бог беше гневен.
Икономът на краля, който се провираше между масите и пейките, премигна, когато небето се разтвори с нов страховит трясък, който проехтя в далечината. На отсрещната страна на залата един от по-младите слуги сведе глава и старият иконом реши, че се моли. Сега бурята беше точно над тях. Връхлетя кулите и назъбените им парапети, угаси оскъдната следобедна светлина и потопи преждевременно замъка в среднощен мрак. Страхът, насаждан в продължение на няколко месеца от слуховете, сега беше станал толкова голям, че дори Гътред, който се надсмиваше над всички подобни приказки, също го усети.