Той се извърна от нея и се загледа в пламъците на огъня.
— И аз трябва да съм южняк, така ли? — попита той безгрижно.
— Не, не, естествено, че не…
— Въпросите са само два: Съюзът трябва да се запази и робството е морално зло. Алена знае това! — Ядът и объркването се смесиха в дълбокото терзание на гласа му.
— Сигурен съм, че тя знае, че робството е морално зло — рече Риса. — Всъщност много малко от войниците в Конфедерацията действително притежават роби. Много южняци не одобряват робството. Те просто чувстват, че имат правото да са независими и свободни. — Защо, за бога, защитаваше Алена? — О, Иън, ако двете страни просто се опитаха да се разберат взаимно, нямаше да има война — настоя тя.
— Задълго ли си във Вашингтон? — попита Риса по време на приятната вечеря.
— Имах малко време, но сега… мисля да тръгна на собствена мисия.
Риса се изправи, като почти прекатури стола си.
— Да не си посмял да се оставиш да те убият заради нея, чуваш ли? И не говоря с лоши намерения — ако щеш вярвай, но Алена ми е приятелка. Но и ти си ми приятел, докато тя е врагът и не бива да бъдеш убит заради нея!
Той се усмихна, като стана на свой ред и заобиколи масата, за да стигне до нея. Хвана я за раменете и я целуна по челото. Плътта й сякаш пламтеше.
— Иън… — промълви тя.
— О, боже, не бих те наранил, Риса, не бих те наранил — рече той.
Устните му отново леко я докоснаха.
— Ами ако искам само спомен, ако…
Ръцете му се стегнаха. Той повдигна брадичката й. Почувства устните му върху своите. Впивайки се трескаво в тях с отворена уста и страст, която разпали усещанията й, тя възпламени копнеж, който дори не можеше да си представи по-рано.
Но той изведнъж я пусна и изруга.
— Трябва да се махна оттук, Риса! — рече й той дрезгаво.
— Защото я обичаш — каза тя меко.
Той замълча за момент.
— Защото обичам и двете ви — каза той.
И после излезе.
Алена винаги бе обичала град Сейнт Августин, с красивия му и импозантен форт, който стоеше на стража в пристанището.
Пристигнаха с Лили и Шон през декември 1861. Алена бе щастлива, че е тук. Бе на двеста мили от къщи, но това бе Флорида и се чувстваше добре. Ако мислите за Иън не я тормозеха непрекъснато, можеше да е направо доволна. Естествено бе получила огромна подкрепа за позицията си, след като стигна до юга и се чувстваше окуражена, че е права и че е част от голямата революционна кауза.
Но нощите й бяха мъчение. Беше изоставила Иън и не знаеше къде е той, нито как щеше да се почувства, дали някога ще й прости, дали някога отново ще го види…
Един ден някой я повика на улицата.
Тя се извърна и видя Джулиън да скача от мястото на кочияша в един малък файтон. През нея премина лека тръпка, понеже той толкова приличаше на брат си. Забърза се, за да прегърне Джулиън, който я вдигна на ръце и я завъртя, а после отново я прегърна. Но после я сложи пред себе си и погледът му стана сериозен.
— Ха така, млада госпожо, какво правиш тук? Много добре знам, че големият ми брат не ти е дал разрешение да напускаш Вашингтон!
Алена въздъхна с раздразнение.
— Е, големият ти брат не е във Вашингтон, а там стана много опасно за южняци.
— Нима? За южняци — или за виновни южняци?
— Джулиън, не бъди жесток. И не забравяй, че Иън е янки, когато ти… — тя отстъпи и го изгледа от главата до петите. Той бе много красив в сивия си униформен редингот с медицински и военни пагони на раменете. — Ти си бунтовник.
— Чудесно. Да не спорим. Нека те заведа вкъщи. Добре дошла, Лили! А това е… Шон! Вече е толкова голям. Нямам търпение семейството ми да го види, първия им внук — толкова ще са горди!
Алена се усмихна. Беше хубаво — и странно. Имаше чувството, че наистина е добре дошла у дома си. Посрещната топло от семейството на съпруга си.
Когато съпругът й бе врагът.
Алена написа писмо на Иън още първата вечер, която прекара у Джулиън. Макар че се опита да излее сърцето си, думите й изглеждаха някак кухи. Тя отново написа, че го обича, но като се има предвид, че бягството й и слуховете за шпионската й дейност сигурно са плъзнали из цял Вашингтон, той едва ли щеше да й повярва. Въпреки това Джулиън взе писмото й и тя се надяваше да стигне до съпруга й.
Тя започна да работи с Джулиън. Той прекарваше повечето от времето си в гарнизоните, като се грижеше за болните и ранените войници. Вечер той лекуваше цивилното население на Сейнт Августин. Алена се радваше, че работи с войниците. Това я караше да се чувства полезна и не й даваше възможност да се замисля над положението си.
Бе стояла там около седмица, когато пристигнаха хората от кораба на конфедерираните щати Ани Мей. Това бе кораб, пробил блокадата, разрушен в морето от флотата на Съединените щати. Повечето от моряците на борда й бяха взети в плен, но някои бяха избягали. Мнозина бяха ранени сериозно. Като следваше Джулиън от легло на легло, тя бе ужасена от кръвопролитията и мъките на хората. Отначало едва не припадаше. После, като попадна на инфектирана и покрита с гной рана от сабя, за малко да повърне.