Но стана безразлична към касапницата около нея. Попиваше кръвта, за да може Джулиън да вижда достатъчно ясно, за да направи шев. Натискаше раните, когато той й кажеше да го прави, превързваше и промиваше. Когато десетината оцелели бяха зашити благодарение на уменията на Джулиън и останалите лекари, тя пишеше писма вместо войниците.
Тази вечер Джулиън, Алена и доктор Реджиналд Пърси вечеряха в една странноприемница близо до форт Мариън.
Пърси бе към шейсетте, достолепен мъж, който бе служил в армията на Съединените щати преди отцепването. Той каза на Алена, че през целия си живот не е работил с по-добър хирург от Джулиън Макензи.
— Нямаше нужда от нито един от тези последни, трагично изгубени животи! — оплака се той, като тропна с юмрук по масата. — От това, което ми казаха момчетата, те са знаели, че са по-малобройни и имат по-малко оръжие и са предали кораба си. Проклетите северняци нарочно убили тези момчета. Знаят, че нямат храбростта на Юга и смятат, че единственият начин да ни победят е да ни избият до крак!
— Хайде, доктор Пърси, не всички янки… — подхвана Джулиън.
Но Пърси отново удари по масата.
— Проклетата блокада! Войната не свърши толкова бързо, колкото предричаха — изобщо не е наближила края си. И щеше да е много различно, ако врагът преследваше единствено оръжията, които се внасят, но когато вземат нашия лауданум, нашия морфин, нашия хинин…
— Война е, Пърси, и не можем да направим кой знае колко по въпроса — каза му Джулиън.
Няколко минути по-късно, след като сервираха кафето, Джулиън бе извикан обратно в болницата.
Когато Джулиън замина, Пърси се облегна все така недоволен. Тъмните му очи бяха изпълнени със силни чувства, а гъстата му сива коса, дълга до раменете, обрамчваше изпитото му лице и той изглеждаше много състарен и тъжен.
— Още… трябва ни още. Винаги ни трябва повече. — Той я погледна, после облегна лактите си на масата, като я погледна право в очите. — Разбрах, че си от дивия юг, мисис Макензи.
— Израснах на един малък залив…
— Залива Бискейн.
Тя кимна, изненадана, че той е толкова запознат с произхода й.
— И така, мисис Макензи, познаваш водите наоколо. Познаваш дълбоките места и рифовете. Знаеш пътеките до северната част на щата.
— Да, естествено, но…
Той се облегна назад.
— Вече загубих един племенник в тази война — каза й той, а тъмните му очи сякаш изведнъж запламтяха.
— Съжалявам, сър.
— Сигурен съм, че е така. Ти го познаваше.
— Моля?
Той се усмихна бавно, горчиво.
— Капитан Луис бе момчето на сестра ми.
— О, боже! — прошепна Алена. — О, ужасно съжалявам. Той наистина бе прекрасен младеж…
— И той говореше много хубави неща за теб — прекъсна я направо Пърси.
Алена се облегна назад, сложила ръце в скута си, загледана в него с неудобство.
— Наричаше те Мокасина.
— Така ли?
Внезапно Пърси се наведе през масата и здраво стисна ръката й в своята.
— Може отново да се нуждаем от теб, Алена. О, боже, толкова ми е неприятно да моля такава крехка млада жена да изиграе тази роля, но… още по-неприятно ми е, когато тези момчета умират и знам, че трябва да направя нещо по въпроса!
— Не съм съвсем сигурна какво точно мога да направя точно сега… — започна Алена внимателно.
— Но аз съм — прошепна разпалено Пърси. И се наведе по-близо. — Мокасина. Няма да се използва друго име. Много малко хора ще научат как помагаш на каузата…
— Но какво?
— В определената нощ аз ще те измъкна оттук, уж за да те заведа у вас. Само че първо ще идеш във Фрийпорт, ще вземеш запасите от един мой приятел, британски поданик, доктор Белами. Обикновено Сейнт Августин е обграден от съюзнически кораби, гладни, предпазливи. Ти отиваш в залива Бискейн, капитанът те оставя с медицинските припаси и другите контрабандни стоки, които си взела, а после той се връща, както може. Алена, ти си идеална! Рискът ще е малък! Ако корабът бъде превзет в морето, ще кажеш, че си жената на Пантерата.
— Какво? Кой? — попита Алена.
Пърси вдигна вежда и погледна така, сякаш щеше да започне да плюе от ярост.
— Съпругът ти, мадам, е истинска напаст за крайбрежието. Той идва, напада, краде оръжията ни, доставките ни и отново изчезва. Броди из проклетите мочурища и гори, никой не го забелязва, докато не стане твърде късно. Изглежда никой не може да го проследи. Движи се като светкавица. Той и хората му са правили удари от Южна Каролина до Тексас; промъквали са се, за да разузнават укрепленията и да докладват за броя на войските и точното им местоположение. Момчетата, които се опитват да задържат малко здрав разум в този окаян и изоставен щат го наричат Пантерата! Не разбираш ли — като негова съпруга, мадам, ти ще си свещен товар за всеки съюзнически офицер, който ви спре. И няма да имаш по-голяма вина от това, че се прибираш вкъщи. Освен това ще си неоценима при преговори с тези чужденци, които искат да ни помагат тайно.