Алена сведе поглед към ръцете си и се почувства вцепенена. Трябваше да имат лекарства. Тя не можеше да понася да гледа ужаса, на който бе станала свидетел след нападението над Ани Мей. Смъртта и осакатяването бяха достатъчно ужасни, без да се добавя смъртта поради липса на нужните лекарства.
— Деверът ми знае ли за всичко това? — попита тя меко.
Пърси поклати глава.
— Не. И естествено ти имаш пълното право да ми откажеш. Но няма да го направиш, нали?
Тази нощ тя сънуваше умиращи войници. Чу една жена да плаче, да раздира сърцето си от рев. Скърбяща майка. Отвори очи и извика.
Скочи от леглото и се приближи до люлката на Шон. Той спеше мирно. Събуди го и той започна да шава протестиращо в ръцете й. Тя щеше да умре, ако нещо се случеше на Шон.
На следващия ден в болницата Алена каза на Пърси, че ще се радва да направи каквото може.
— Значи Мокасина се роди! — рече Пърси меко. — Няма от какво да се боиш.
Тя не възрази и не му каза, че племенникът му веднъж я бе нарекъл така.
И именно затова тя бе толкова уплашена.
23
Преди да са минали и две седмици, точно след първия рожден ден на Шон, Пърси се отби да види Алена. Един кораб на Конфедерацията се бе промъкнал до брега южно от града и тя щеше да го отведе у дома.
И Джулиън, и Тиа бяха против решението й да предприеме пътуване до Беламар.
— Алена, ти ще си на борда на нарушител на блокадата! — напомни й Тиа.
— Ако заловят кораба, на мен няма да ми сторят нищо — увери ги Алена. — Моля те, Джулиън, трябва да видя дома си. Искам да видя Дженифър, Джером, чичо ти и леля ти. Моля те, разбери ме.
В крайна сметка Алена се наложи и остави Шон с Тиа и Лили. Джулиън и Тиа я придружиха до кораба и капитанът, прекрасен стар морски вълк на име Насби, обеща, че Алена ще бъде придружена през целия път до залива Бискейн, че няма да е сама или в опасност нито за миг. Вместо това, след като изминаха един час право на юг, корабът се обърна и се насочи към Бахамските острови.
Бяха задвижвани от пара и въпреки блокадата стигнаха до Фрийпорт за по-малко от четирийсет и осем часа. На срещата с доктор Белами Алена откри, че от нея се очаква не само да доставя лекарства. Почти осемдесетгодишният доктор Белами бе добър джентълмен от Юга, който живееше във Фрийпорт. Той настоя Алена да остане за вечерята, която даваше той за някои британски дипломати. Тя носеше тъмна перука за прикритие, но се облече за случая и направи каквото можа, за да убеди мъжете, че страната им трябва да признае Конфедерацията и че те трябва да помогнат на бунтовниците, за да покажат на Съюза, че световното мнение е на страната на Юга.
Когато трябваше да потегли на следващата сутрин, доктор Белами бе очарован от нея.
— Скъпа моя, господата говореха единствено за твоята красота и жар. — Той намигна. — Всички искаха да знаят коя си, но никога няма да узнаят! Уверихме ги, че ти си бунтовница патриотка и че не можем да им кажем повече. О, скъпа моя Мокасина! Наистина ще се радвам да имаме дълго и блестящо познанство. Внимавай много.
Когато го остави, тя носеше кожени чанти, пълни с важни лекарства и бе изпълнена от огромно чувство на задоволство.
По пътя към кораба на Насби, тя и пазачът й, облечени в цивилни дрехи, се спряха до една крайбрежна кръчма, докато мъжете купуваха провизии, уиски и вино за пътуването на връщане. Алена, с палтото си и тъмната си перука, седна на маса в ъгъла да изпие едно кафе. Тя се изненада, като чу, че мъжете зад нея са от съюзническата флота и че говорят за атака на нейния кораб. Знаеха, че една бунтовническа шхуна е в околността и смятаха да я заловят в открито море.
Алена бавно се изправи и се измъкна от кръчмата, като забърза да предупреди капитан Насби. Той бе изненадан, но се зарадва на информацията й.
Те отложиха отплуването си за през нощта и после тръгнаха обратно през морето, без да са преследвани от съюзнически военни кораби.