Лежаха мълчаливи един до друг дълго време. Тя усети биенето на сърцето му до своето. Главата му лежеше върху гърдите й, тя прокара пръсти през косата му.
— Радвам се да те видя, Иън — каза тя накрая с разтревожен глас, — но какво правиш тук?
Когато той се обърна, Алена се зарадва да види, че е усмихнат.
— И аз мога да ти задам същия въпрос — напомни й той.
Тя отвърна сериозно:
— Иън, кълна се, че не исках да те изоставям. Просто не съм от Севера…
— А аз мисля, че те предупредих веднъж, че където и да отидеш, аз ще те намеря — рече той меко.
През нея премина лека тръпка на страх.
— Наистина се наложи да напусна Вашингтон. А те постъпиха изключително зле с Роуз.
— При тези обстоятелства са се държали толерантно с Роуз. Тя е още жива, нали? — попита той иронично. — Започнали са да екзекутират шпионите, нали знаеш — и твоята скъпа Конфедерация е започнала с едно обесване в Ричмънд.
Алена сведе клепки.
— Изглеждаше благоразумно да напусна Вашингтон. Бях твърде близка с Роуз. С която ме запозна ти, ако си спомняш.
— Ако не ме лъже паметта, ти сама се запозна, като дойде на партито в нощта, когато щеше да родиш.
— Е, аз не знаех, че ще раждам толкова скоро, Иън! — внезапно възкликна тя и се изправи. — Тук си в опасност. Как, за бога, стигна дотук?
Като скръсти ръце зад главата си, Иън се облегна на възглавницата.
— Има си начини, естествено.
— Иън, опасно е. Не можеш да останеш.
Очите му сякаш я прорязаха.
Алена преглътна с мъка.
— Видя ли Шон, когато бе буден?
Той кимна.
Шон никога не бе сам. Когато не бе с Алена, Лили се грижеше за него.
— Значи Лили знае, че си тук?
Той отново кимна.
— Можем ли да й имаме доверие? — прошепна Алена.
Иън се обърна към нея, подпрян на лакът и повдигна вежда, като погледна изпитателно очите й.
— Мисля, че мога да имам повече доверие на Лили, отколкото на теб. Не смяташ ли, че е така?
— Не знам какво имаш предвид — прошепна Алена със сведен поглед. Тя се отдръпна от него, негодуваща, въпреки че бе точно толкова виновна, колкото изглеждаше в очите му. — Викам ли? — попита тя. — Опитвам ли се да те предам, за да те заловят и да те вкарат в затвора?
— Не. Но пък, кой знае, може да чакаш да видиш дали Пантерата няма да ти даде някаква информация — предположи той тихо.
— Иън, не знам какво си чул и… — тя се спря, а после добави по-меко. — Не знам къде си бил, нито с кого. Но ако Риса ти е казала нещо…
— Риса — рече той направо — не ми каза нищо, освен че е смятала, че трябва да заминеш колкото е възможно по-бързо, защото това просто бил опасен град за южняци.
Твърдият му, неотклонен поглед не издаде нищо от собствените му емоции — нито от отношенията му с Риса, откакто Алена си бе заминала. Тя копнееше да го попита, но ги делеше твърде много време — или може би се боеше да узнае истината.
— Значи си я видял.
— Естествено, че я видях.
— Иън, само ако можеше да разбереш…
— Знаеш, Алена, че не искам да разбера. Вече дори не ми пука.
Тя възкликна, като откри, че отново е издърпана под него и че светът и войната избледняха. Той я люби страстно и треската му граничеше с насилие, но бе минало толкова време, толкова много време, че нея не я беше грижа, можеше само да тръпне на свой ред, да посреща и да отвръща на жарта му още веднъж. Почти бе забравила колко е прекрасно да е в обятията му, колко неописуемо прекрасно бе да е прегръщана, да е обичана с такава свирепа страст.
Но този път след няколко минути, през които лежеше изтощена до него, той стана и се протегна към дрехите си.
— Тръгваш ли? — прошепна тя.
— Да не би да предлагаш да остана и да оповестя за присъствието си на добрите люде в Сейнт Августин? — попита той.
Тя бавно се изправи в леглото, загърна се със завивките, внезапно усетила хлад, и поклати глава.
— Не, естествено, не. Просто…
— Аха. Просто чакаше да видиш дали ще направя опит да те отвлека обратно на северна територия в тъмнината на нощта?
Алена поруменя.
— Иън, аз помагам на брат ти, за бога! И…
Изведнъж той целуна устните й и прекъсна думите й.
— Мисля, че Сейнт Августин е чудесно място за теб. Ти си във Флорида, на която принадлежиш, нали?
— Да, разбира се.
Той сви коляно на леглото, а ръцете му я заклещиха с внезапно плашещо настоятелен поглед.
— Не знам какво е станало във Вашингтон. Риса отказа да ми каже, а Роуз гордо признава единствено собствената си вина.