Макар и да бе еднакво сигурен, че тя е шпионирала по някакъв начин във Вашингтон.
Дори да имаше ужасното чувство, че може все още да е замесена в нещо подобно. Мокасина. Името го преследваше.
Той се страхуваше. Нямаше търпение да се върне в Сейнт Августин и да се увери, че всичко, което е чул е истина: че жена му е останала в града. Не приемаше съюзнически офицери на гости в дома си, но бе останала в къщата, която брат му бе наел, работеше с доктор Пърси и никой от двамата не бе отказал да даде медицинска помощ на окупационните съюзнически войници. Въпреки това…
Иън познаваше доктор Пърси. Той бе военен лекар във Вашингтон в дните до войната, преди да подаде оставката си и вярваше, че всеки човек дължи живота на страната си.
Сега страната му бе Конфедерацията.
И Алена работеше с него, което спокойно можеше да означава, че…
Той не смееше да се замисли на ръба на подозрението и страха, които отскоро го бяха обзели.
— Майоре!
Той рязко се изправи и погледна Сам, който бе долазил до него.
— Майоре, Били току-що чу някакъв шум… Мисля, че намерихме оръжейния запас.
— Доведи хората — нареди Иън.
За секунди осемчленният му отряд бе събуден и се промъкваше тихо през гъсталака. Били водеше и посочи каруците в една горичка точно пред тях. Те се пръснаха в шубраците, наблюдаваха и дебнеха. Но изглежда имаше само един часовой, който пазеше оръжията и крачеше напред-назад, сякаш самият той нямаше търпение да научи защо е оставен сам толкова дълго.
— Да го очистим ли? — попита Сам.
Иън поклати глава.
— Искаме го жив. Доведете ми Реджи.
Реджи бе най-добрият му стрелец и имаше толкова точен мерник, че хората му казваха, че можел да извади окото на комар от трийсет метра разстояние.
— Накарай го да изпусне оръжието си. Не искам да разменям неговия живот за твоя, но трябва да го разпитаме, да открием защо е скрит тук и колко други бунтовници има наблизо.
Реджи кимна, клекна и се прицели. Улучи човека точно в горната част на ръката. Той изрева, пусна пушката си и диво се огледа наоколо. Иън пристъпи напред. С пистолет, насочен в сърцето на мъжа.
Мъж ли? Та той бе още момче. Иън усети как му премалява, задето обичният му щат е толкова опустошен от войната, че сега се биеха и децата. Слава богу, че не се налагаше да убива младежа.
Момчето, високо и слабо, но на не повече от дванайсет години, го изгледа с ококорени очи.
— Какво прави едно момче с цял склад оръжие? — попита го Иън.
— Не съм момче. Аз съм редник Елиша Ниймс, от доброволците на Флорида! — гордо отвърна младежът. Имаше кафяви очи, лунички и носеше опърпана сламена шапка и огромно кафяво палто. Повдигна брадичка, но изглеждаше уплашен.
— Редник Ниймс, сигурно си отличен войник, щом ти имат такова доверие — рече Иън, като гледаше как момчето трепери, — но сега си заловен от…
— Макензи — рече момчето. — Ти си Пантерата.
Иън кимна.
— Искам да знам къде са останалите хора от отряда ти, редник.
Очите на момчето нервно пробягаха по пътеката на север.
— Няма да ти кажа. Нищо няма да изкопчиш от мен — рече той твърдо. — Ще изгубя ли ръката си? — попита той, а лицето му конвулсивно потрепери.
Иън погледна към Реджи. Реджи вдигна рамене и се приближи до момчето.
— Майоре, как може да се съмняваш в мен? — попита Реджи, като се усмихна. — Това е повърхностна рана, нищо повече. Само трябва да се погрижиш за нея и ще се оправиш, младежо.
— Да — рече Сам меко. — Той ще оживее, за да вдигне отново пушката и може би ще умре следващия път, когато стрелят по него.
— Къде са останалите? — настоя Иън.
Момчето го изгледа, а очите му издадоха огромната вътрешна борба, която ставаше в него. После сякаш взе решение. Не че харесваше Иън, но той можеше да е по-добре отколкото някое друго зло, което го заплашваше в момента.
— Тръгнаха на север, ей натам — отвърна той.
— Колко са?
— Само трима. Отидоха… — той се поколеба, а после се изплю. — Отидоха да отклонят някакви янки от пушките. Животни, зверове — това са янките! Няколко от тях вървяха по съседната пътека и разправяха как всички бунтовници трябвало да се избесят, до крак! Мислят, че ние сме тези, дето са застреляли някакви янки до Сейнт Августин миналата седмица. Мислят, че сме само шпиони.
— Има ли шпиони в твоя отряд, редник? — попита Иън, а устата му изведнъж пресъхна.
Момчето поклати глава.
— Патриоти, сър! — рече той и отново вдигна глава. — Само патриоти.
— Саймън, Били, Джералд, вземете оръжието — рече Иън — и го върнете заедно с момчето до лодките.