— Във военен лагер ли ще съм заложник? — попита момчето.
— Отиваш в Сейнт Августин — отвърна му Иън.
— Той е в ръцете на Съюза.
— Оттам някой ще намери майка ти.
През цялото време, докато бяха с Елиша Ниймс, той не бе изглеждал толкова уплашен. Иън се усмихна. След като майка му се добереше до него, Елиша Ниймс вероятно щеше да е вън от войната поне през следващите няколко години.
Той се обърна към останалите си хора.
— Да видим какво друго става тук.
Хората му го последваха и тръгнаха на север, както ги бе насочил Елиша Ниймс, вървяха бързо и след половин час чуха гласовете на мъжете пред себе си.
— Проклет бунтовник! Намушкай го, капитане, намушкай го. По дяволите, и без това ще обесим и ще заровим този негодник. Кой, по дяволите, ще разбере? Такава е божията воля.
Иън погледна към Сам и останалите. Те извадиха пушките си, готови да се пръснат безшумно в горичката пред себе си.
Иън приклекна ниско срещу гъсталака и се придвижи напред зад един дебел бор. Облегна се на дървото и бързо преброи съюзническите войници в групата. Бяха десетима. На коне, но сега три от конете им стояха под огромния надвесен клон на един стар дъб и трима бунтовнически пленници бяха възседнали конете с ръце, вързани зад гърба им и примки на шиите, федералните войници бяха толкова увлечени да подстрекават водачите си да измъчват пленниците им, че не забелязаха мъжете, които ги оградиха.
— Божията воля ли?
Той кимна към Сам, а после излезе иззад дървото с колт, насочен към сержанта, човек на средна възраст с прошарена коса и издаден корем.
— Сержанте! Какво става тук?
Отрядът на капитана се извърна, всички протегнаха ръце към оръжията си, а после се поколебаха, като видяха него и хората му да излизат от храстите.
— Янки са! — извика някой с облекчение.
Иън се приближи до сержанта.
— Аз съм командирът тук, майоре! — извика сержантът, като звучеше едновременно угрижен и оскърбен.
Един от войниците пристъпи напред.
— Тези бунтовници убила няколко от хората ни миналата седмица. Момчетата били поканени да потанцуват на плантацията на Фармингтън и били застреляни хладнокръвно на връщане оттам, а това са проклетите бунтовници, които са го сторили.
— Как разбрахте това? — попита Иън.
— Щото оня на третия кон си призна.
Иън заобиколи. Двама от затворниците бяха свели глави. Третият, около трийсетгодишен човек с изпито, гордо лице, отвърна на погледа на Иън.
— Вярно ли е? — попита той мъжа.
Човекът въздъхна.
— Майоре, аз не съм убиец и никога не съм застрелвал някого хладнокръвно. Ние сме бунтовници, сър, и това е вярно, но се сбихме честно с тези момчета, когато си тръгнаха от Фармингтън. Те бяха убити.
Иън кимна и се обърна към сержанта.
— Свалете ги.
Сержантът замръзна.
— Нали няма просто да ги пуснете?
— Не, сър, ще ги вземем военнопленници.
— Майоре, не разбирате ли какво става тук? Заловихме ги съвсем честно, точно както те са заловили нашите хора.
— Ние сме войници, а не законът! — отвърна Иън гневно.
— По дяволите, майоре…
— Точно така, по дяволите — аз съм майор Макензи и ви заповядвам.
— Майоре — възрази сержантът, — онзи кльощавият в края — красивият, с вид на момиче — е шпионин и ние го знаем! Ефрейтор Адър ей там е единственият оцелял след танцовата забава и е видял този човек да се измъква точно преди хората ни да попаднат в засада. На нас ни е позволено да бесим шпиони, сър. Всъщност имам пряка заповед да го сторя! Ще ви покажа, сър! — той се приближи до Иън и извади разръфан лист хартия от джоба на палтото си. Иън взе заповедта и видя, че е подписана от полковник Хиршхорн. В заповедта имаше част, която гласеше:
Всички заловени шпиони, които са се занимавали с пряка дейност срещу който и да било член на войската на Съединените щати могат да бъдат наказани, както командващият офицер намери за добре, без да се изключва незабавно смъртно наказание за тези, чиито действия включват пряко смъртта на американски военнослужещи.
Иън поклати глава и подаде документа обратно.
— Сержант, сега аз съм командващият офицер тук и няма да има никакво линчуване от тълпа разгневени офицери. За последен път ви казвам да свалите тези хора!
— Да, сър! — рече сержантът и чинно изкозирува.
Но после внезапно проехтя изстрел. Иън се обърна, за да види кой е човекът, дръзнал толкова безразсъдно да не се подчини на заповедта му, но не можа да види нищо, защото подплашените коне под дъба отстъпиха и рипнаха.
Бунтовническите пленници се залюляха.
— Отрежете въжетата! — изрева Иън с такава ярост, че дори хората на сержанта се разбързаха да се подчинят, като се покатериха на дъба, за да ги освободят. Реджи и Иън се прицелиха и простреляха най-далечното въже и кльощавият човек тупна глухо на земята. След секунда всички бяха свалени. Най-напред Иън се приближи до човека, с когото бе говорил, но той не можеше да бъде спасен — вратът му се бе счупил. Следващият бе също мъртъв.