— Не, доктор Пърси, не мога — увери го тя.
Ще е негов куриер за последен път, реши тя. Щеше да отплава за Бахамите. После щеше сериозно да се замисли по въпроса дали да продължава да е Мокасина.
Алена тръгна много рано на другата сутрин, така че да не се налага да обяснява заминаването си на Риса. Боеше се да не реши да дойде с нея. Все още не знаеше дали Иън не е отишъл във Вашингтон, за да помоли Риса да дойде и да следи действията й.
Алена тръгна сама и бе посрещната от мистър Енгълууд на другия бряг на реката, който поздрави съюзническия постови от техния край. Семейство Енгълууд играеха своя собствена опасна игра, помисли си Алена, като се преструваха на поддръжници на Съюза поради близостта си до Сейнт Августин, докато предоставяха плантацията си за място за срещи на много офицери от Съюза и войски от вътрешната част на щата.
Маги Енгълууд и новороденото й момиченце изглеждаха в цветущо здраве, когато Алена пристигна в дома им. Самият Енгълууд май изобщо не се тревожеше за раждането на детето — интересуваше го само, че то предлага добра възможност да се пренесе информация през реката. Алена остана в къщата около час, когато Енгълууд внезапно се изправи, отиде до вратата, отвори я и въведе свръзката й.
Алена се изправи и с тревога забеляза, че във фоайето на Енгълууд стои Питър О’Нийл.
Той се усмихна развеселен и доволен. Изглежда я очакваше. Енгълууд я остави насаме с него и Питър се приближи до нея, като взе ръцете й в своите.
— Алена! Колко е тъжна войната, като изключим тази възможност да те видя!
Тя се опита да дръпне ръцете си.
— Питър…
— Имаш ли нещо за мен? — попита той сериозно.
Тя разпусна косите си и намери шифъра, който грижливо бе скътала в прическата си — трик, научен от Роуз и куриерката й Бети. Едва не подскочи, когато Питър пристъпи напред.
— Само ти помагам! — увери я той и наистина ловко измъкна хартията от косата й.
— Благодаря — каза й той. — Добре се справи.
Тя кимна и й се догади. Всъщност напоследък доста често се чувстваше така. Войната си взимаше своя дан.
— Алена, ти не разбираш. Приносът ти към Конфедерацията е неоценим.
— Трябва да се връщам.
— Не толкова скоро, нали?
— Питър, моля те…
— Алена — рече той страстно, — един ден ще разбереш, че ние двамата сме на една и съща страна в тази война.
— Питър, един ден ще разбереш, че аз съм омъжена.
— Обещавам ти — рече той, а воднистото синьо на очите му стана студено, — че когато тази война свърши, ти ще си вдовица.
— Питър, бог знае, че когато тази война свърши, всички ние може да сме мъртви. Но ако си мислиш, че можеш да спечелиш благоволението ми, като заплашваш да убиеш съпруга ми, много се лъжеш.
— Ако не виждаш, че този човек е злобен предател, значи ти грешиш! Обичам те, Алена, винаги съм те обичал…
— Питър, ти избра да се ожениш за друга! — напомни му тя.
— … и един ден ще го разбереш. И ако трябва да скърбиш за този проклет предател Макензи, тогава ще скърбиш, но нашето разузнаване е открило, че той има лагер в блатото и дори да не направя нищо друго в тази война, поне ще намеря този лагер и ще го убия! — завърши Питър яростно. Той се вгледа в нея за момент, сякаш самият той искаше да я удуши, а после внезапно се усмихна. — Ти си създадена за мен, Алена, и един ден ще бъдеш моя — каза той просто. Все така усмихнат, той се обърна и излезе от къщата.
Енгълууд се появи в мига, в който Питър си тръгна и Алена се запита какво точно е чул.
— В гостната сме ти приготвили нещо за хапване — каза й той. — После ще е най-добре да тръгваме.
Очакваха я бисквити, шунка и сос. Тя не можеше да яде, но се престори, че го прави — старите навици умират трудно — макар че една дама никога не нагъва лакомо, но пък да не се възползваш от гостоприемството на домакина също е признак на лошо възпитание. Питър я бе разстроил повече, отколкото й се щеше да признае. Тя похапна от храната и се почувства благодарна, когато мистър Енгълууд каза, че е време да тръгват.
Докато яздеха, Алена чу някакъв женски писък, а после плач на деца. Погледна Енгълууд, който сви рамене.
— Какво става? — попита го тя.
Той се изплю от коня си.