Риса се спаси, но Алена, въпреки всичките си поли, бе ухапана. Внезапната болка бе ослепяваща и тя се свлече на колене. Риса се впусна да й помага, като я издърпа далеч от змията. Алена се изуми, като чу внезапен гърмеж. Осъзна, че Риса е носела пушка и че змията е мъртва.
В центъра на пътеката тя коленичи до Алена.
— Ти си глупачка, да се оставиш да те ухапи заради мен! — рече й Риса, като скъса една ивица памучен плат от полата си, за да послужи за турникет.
Трепереща, Алена повдигна поли и скъса чорапа си, за да намери грозните следи от змийските зъби.
— Трябва ни нож — заговори тя отпаднала, но Риса очевидно си знаеше работата. Бързо отиде до чантата на седлото си и се върна с голям нож.
— Ще ме спасяваш ли или ще ми прережеш гръкляна? — попита Алена.
Изненадана, Риса бързо погледна към ножа.
— Никога не знаеш кого можеш да срещнеш — рече тя с равен тон.
Алена се усмихна, като се бореше с болката, облегната назад. Риса знаеше какво прави. Алена се стегна, когато Риса сряза раната, а после се наведе над прасеца й, за да изсмуче отровната кръв от крака й, като я плюеше настрани. Въпреки усилията на Риса, Алена отначало усети, че гори, а после мястото стана безчувствено.
— Не биваше да правиш това! — процеди Риса между две изплювания.
— И преди са ме хапали два пъти — отвърна Алена. — Не забравяй, че идвам от истинско диво блато! Предполагам, че ще повърна, но ти…
Смътно осъзна, че Риса се навежда над нея.
— Можех да умра, нали?
Алена затвори очи. И припадна.
Нощта бе зловещо тъмна, когато малката лодка тихо се понесе по водата и стигна до пясъка.
Иън веднага чу звука на зареждане на пушка, последван от въпроса:
— Кой е?
На бледата лунна светлина видя къде е чичо му. Зад Джеймс, също въоръжени, стояха няколко от старите работници на Теди. Иън се поколеба само за миг, а сърцето му натежа.
— Иън е, чичо Джеймс.
— Не си добре дошъл тук, Иън — рече Джеймс с равен тон, но дори в мрака Иън видя как чичо му сведе оръжието си. Джеймс нямаше да го застреля хладнокръвно. Ала видя, че Иън не е сам в лодката си.
— Не си добре дошъл, Иън, нито пък хората ти.
— Водя Дженифър.
— Какво? — попита Джеймс рязко.
Иън слезе от лодката, нежно понесъл братовчедка си на ръце, и се приближи към баща й.
Риса успя да върне Алена обратно до Сейнт Августин и да я повери на грижите на доктор Пърси. Той я увери, че е свършила чудесна работа и че е абсолютно уверен, че Алена ще се оправи от ухапването.
Положена на легло в къщата си, Алена прекара около двайсет и четири часа, през които Риса, заедно с Лили и доктор Пърси, усърдно се бореха с треската, която я измъчваше. Риса се грижеше за Алена, гледаше бебето и внимаваше да се изпълняват всички инструкции на доктор Пърси.
Тази нощ Алена премина през потене, студ и нова треска.
Не спираше да говори — на Иън, на Пърси.
— Добре, добре, всичко ще се оправи — увери я Риса.
Но Риса се почувства угнетена. Тя бе добър слушател и слушаше много внимателно бълнуванията на Алена.
И се чудеше дали нещо изобщо ще се оправи.
До падането на втората нощ треската на Алена напълно премина. На следващия ден тя бе слаба като котенце, а после сякаш чудодейно се възстанови. Стана, изкъпа се, оправи косата си и изглеждаше особено красива и в отлично настроение. Щастлива бе, че е жива.
— Ти ме върна към живота и седя до мен цели два дена. Сега изглеждаш изтощена, сякаш си минала през ада — обърна се тя към Риса с усмивка. — Благодаря ти.
Риса я погледна.
— Ти ме дръпна от пътя на змията — и сама стана жертва.
Алена се усмихна.
— Но аз знаех, че имам имунитет.
— Въпреки това бе невероятно смело, а и доста странно, че направи това за мен!
Алена сви рамене.
— Война е. Намираме странни врагове и още по-странни приятели.
Риса кимна.
— Всъщност, Алена, аз се опитвам да се грижа за теб, защото ти не се пазиш!
Алена отиде до Риса и плътно я прегърна.
— Каквито и да са причините, ти си добра приятелка.
— Каквито и да са причините, ти също — увери я Риса.
— Върни се у вас. Изтощена си.
— Отивам.
Алена я прегърна още веднъж.
Когато Риса си замина, пристигна Пърси.
— Добре ли си? — попита я той загрижено.
— Чудесно.
— Доста ни уплаши… но изглежда наистина имаш имунитет. Трябва да отплаваш. Ще се справиш ли?
— Да.
— Вероятно можем да отложим…?
— Не. Отивам сега. Отивам за лекарства… Този път. Може да не ходя повече, доктор Пърси.
Пърси кимна.
— Разбирам. Изигра ролята си.
Но не разбираше. Тя обичаше родния си край, обичаше идеала на свободата и обичаше галантността, която уж бе част от Юга.