Но освен това бе видяла твърде много.
Щеше да отплава.
Още един път.
Бе време да тръгва и Иън стоеше с чичо си на плажа. Когато се прегърнаха, усети, че и двамата треперят. Трима от хората му чакаха в малката лодка.
— Благодаря — каза Джеймс. — Благодаря.
— Лекарят на кораба Ригард ме увери, че тя е имала малко увреждане от обесването — каза Иън, — но е страдала от недохранване и сериозна настинка, преди да се случи всичко това, така че може да мине известно време, преди да се възстанови. Все още не е вън от опасност и в началото сигурно няма да може да говори.
Джеймс кимна, а очите му бяха изпълнени с болка.
— Двамата с Тийла няма да се отделим от нея.
Иън кимна.
— Ще се опитам да не идвам и да не ви поставям в неловко положение — увери го Иън тихо.
Джеймс се отдръпна и го изгледа с очи, сини колкото неговите: очите на дядо му. Очите на Макензи.
— Честно казано, Иън, писна ми от войната. Мразех войниците в синьо и то с право. Но не съм толкова сигурен, че радушно приемам тези, които смениха синьото със сиво. Уморен съм. Не съм виждал брат си вече повече от година и на която и страна да е застанал, той винаги ще си остане мой брат и ако съм забравил собствената си кръв, за бога, съжалявам, Иън… — Той вдигна ръце. — Е, все още сме във война. Но… — той се поколеба доста дълго, загледан в Иън, а после тихо въздъхна. — Разбирам, че Джен е още в опасност, но ти си спасил живота на братовчедка си и аз ще умра благодарен за това. Така че изглежда…
Още веднъж той сякаш не можеше да намери подходящите думи.
После изгледа твърдо Иън.
— Говори се, че на юг оттук ще идва кораб, по-точно следващата сряда през нощта. Корабът няма да може да се приближи твърде много, естествено, но се очаква на борда му да е… Мокасина.
Иън усети как студени пръсти стягат сърцето му.
Заповедите относно Мокасина бяха ясни.
И ако чичо му му даваше информация за шпионина…
— Благодаря — прошепна Иън.
Джеймс, който го гледаше изпитателно, кимна с болезнено движение на главата си.
Двамата се прегърнаха още веднъж. После Иън стъпи в лодката си.
Пантерата и хората му отново се изгубиха в тъмнината на нощта.
Време бе да хванат змията.
27
Май 1862
Нощта бе страховита. Кръглата месечина се носеше по коприненото черно небе, хвърляйки шарен отблясък с цвят на слонова кост върху пейзажа. Но тази нощ имаше облаци — пухкави, бухлати чудовища, които се носеха невидими, докато закриха луната и хвърлиха земята и морето в толкова непрогледна тъма, сякаш бе абаносова бездна.
И в тъмнината, подкрепян от хората си, Иън чакаше.
И се молеше да греши. Чичо му го бе предупредил за Мокасина в замяна на живота на Дженифър, макар и да знаеше, че любовта на Иън към братовчедка му не изискваше отплата в отговор.
Но Иън се боеше.
Боеше се, че Алена е шпионка. Боеше се, че няма да я залови.
Че някой друг ще го стори.
— Кораб! Майоре, за бога, бяхте прав! — прошепна старият Сам Джоунс в нощта.
Иън усети как сърцето му затуптя. Чичо му бе прав. Той знаеше.
Усети как хората му се местят в тъмното, изумени, че той не само е знаел, че някой кораб ще рискува да се приближи в тези води, но и точно кога ще го стори. Сам, първият човек, който Иън бе избрал за своя отряд, вероятно подозираше това, от което Иън се бои.
Хората му бяха нетърпеливи, осъзна той. Опита се да говори спокойно.
— Мирувайте, момчета, не можем да нападнем кораб точно сега и не искаме някой да ни надуши и да отнесе товара. Искаме хората, които ще слязат на земята, господа. — Той замълча, а после им напомни: — Тук сме, за да заловим Мокасина.
Алена се вгледа в бързо приближаващата се брегова линия. „Почти стигнахме!“ Зарадва се, толкова се зарадва! Войната бе уморително усилие, напоследък по-изтощително от всякога. По-тревожно. Тя не знаеше защо е толкова неспокойна. Беше се измъкнала от Сейнт Августин без никакви трудности и всичко бе минало като по вода в Бахамите. Тази вечер трябваше само да се върне у дома и да предаде тежкото си палто на свръзката си. После можеше да се прибере в Беламар и да спи в собственото си легло. И може би…
Тя бе вярвала толкова страстно в южната кауза. Сега бе време да се откаже. Тя бе добра шпионка, добра посланичка на Юга. Бе рискувала много. Времената се меняха. Твърде много хора знаеха коя е тя, твърде много хора бяха започнали да се досещат.
И…
Вече изобщо не бе сигурна в убежденията си. Боже господи, тя не бе убедена, че Конфедерацията е права! Може би щеше да е възможно да се плъзне във водата… и да изчезне в легендите и историята.