В малкия залив, точно преди да заседнат на сушата, корабът спря бавно и гладко.
— Спуснете лодката! — заповяда капитан Насби. Той погледна към Алена и тя разбра, че е разтревожен. Бе й казал, че е виждал съюзническите обяви, които съобщаваха, че Мокасина се издирва — жива или мъртва.
Застреляна или обесена без милост, както сметне за уместно този, който я залови.
Алена не смееше да мисли за такива заплахи, нито за факта, че те са реално изпълними. Страхът парализира човека.
Тя докосна периферията на сламената си шапка, като я сведе още повече върху лицето си. Загърна балтона си с многобройни джобове още по-плътно около тялото си. Балтонът бе тежък от злато, лауданум, писма и твърда американска валута за закупуване на неща, които бяха нужни на Юга, но които не можеха да се купят с пари на Конфедерацията. Ако трябваше да плува, теглото на палтото можеше да я удави. Трябваше да го свали — и да си го прибере по-късно. Надяваше се да не се наложи да плува. Усещаше, че се е възстановила напълно от схватката си с гърмящата змия, но все още се боеше, че не е толкова силна, колкото трябва.
Загледана в сушата, тя отново се запита защо е толкова неспокойна. Не виждаше нищо тревожно. Луната продължаваше да пълзи зад облаци, ала когато облаците се раздалечиха, странно жълто сияние освети земята. Водата, със или без лунна светлина, изглеждаше черна. Дърветата бяха обвити в тиха сянка. В едно внезапно проблясва не на жълта лунна светлина тя обходи брега с очи. Нищо. Нищо… освен…
— Чакайте! — извика тя.
— Да не видя нещо? — попита капитан Насби, като се намръщи и се опита да се взре в нощта.
Да, нещо. Нещо се бе раздвижило в сенките. Алена се изпълни с ужас. Две червени светлини сякаш се взряха в нея сред дърветата. Усети как я обхваща паниката, но сетне отново задиша по-леко, като едва не се засмя на глас от облекчение.
— Какво? — попита нетърпеливо капитанът.
— Сърничка — засмя се Алена.
— А… Сърна. Сигурна ли си?
— Да.
— Дженкинс, закарай Мокасина до брега — заповяда капитанът на един от младите си моряци.
— Слушам, сър! — рече Дженкинс, отдавайки чест.
Капитанът се обърна към Мокасина.
— Внимавай. Моля те.
— Ще внимавам, сър.
— Помни — каза й той твърдо, — твоят живот е много по-ценен от товара ти, независимо каква е стойността му. Ти не можеш да бъдеш заменена. Запомни това.
— Добре — обеща Алена. Тогава осъзна, че й се ще всичко да е свършило. Искаше да слезе на брега, да достави контрабандната си стока и да приключи. — А сега трябва да тръгвам, сър.
Капитанът кимна. Изглеждаше нещастен, сякаш се мъчеше да каже още нещо, но не успяваше да намери думите.
Сякаш и той внезапно бе изпълнен със същото това чувство на ужас.
За момент Алена се почувства още по-притеснена от поведението му и усети странен хлад, предвещаващ нещо лошо, както и призрачната нощ със страховитата си жълта лунна светлина.
— Внимавай — повтори капитанът рязко.
— Трябва да потегляме, сър — каза притеснено Дженкинс.
Алена пъргаво прескочи десния борд на кораба и последва Дженкинс по малката въжена стълба до лодката, която чакаше долу. Дженкинс бързо плъзна греблата във водата и лодката се спусна по черното като нощ море. Брегът изникна пред тях още по-близо.
— Спри! — прошепна тя, внезапно обхваната от чувството, че не всичко е наред. Усещаше, че нощта сякаш ги наблюдава. Имаше чувството, че я…
Дебнат.
Нещо ги чакаше. Тежкото дишане на някоя голяма ужасна твар сякаш отекваше в мрака. Дърветата бяха твърде неподвижни. Нищо не помръдваше, насекомите не бръмчаха.
Дженкинс спря да гребе. Лодката, подхваната от течението, по инерция продължи да се носи напред във водата, въпреки усилията на Дженкинс да намести греблата така, че да спре движението й.
После дърветата оживяха. Луната изчезна, настъпи мрак, но Мокасина чу звуковете, когато от дървета се спуснаха мъже с пушки, насочени към лодката. И внезапно се чуха страшни думи от още по-страшен глас:
— Предайте се без съпротива и животът ви ще бъде пощаден, имате думата ми!
Луната се плъзна иззад облаците. Осем мъже в омразното съюзническо синьо се бяха появили иззад дърветата. Стояха наредени на морския бряг: четирима на колене, четирима изправени, всички насочили пушките си право към седящите в лодката. Един от тях стоеше малко настрана от останалите.
Иън.
Стомахът й се обърна.
— По дяволите! — изруга Дженкинс. Той дори не погледна към Алена и тя разбра, че той смята да се предаде.
Но тя не можеше да се предаде.
— Предаваме се… — започна Дженкинс.