Алена се гмурна във водата. Гмурна се много дълбоко, измъкна се от балтона си и заплува бързо, като се опитваше да се престори, че не е видяла Иън и той не подозира, че тя е Мокасина. Ако не знаеше, че това е тя, можеше да не я хване. Можеше да тръгне право към лодката и да намери единствено балтона, който бе носила, да лежи на дъното.
Тя заплува колкото може по-усърдно, опитвайки се да следва течението, а после се показа на повърхността. Като държеше главата си много ниско над водата, тя се обърна, за да види, че хората на Иън все още изглеждаха далеч. Задрапа нагоре по корените на мангровите дървета, убедена, че може да се мушне в гъсталака и да изчезне далеч от водата, ако й се даде и най-малкият шанс.
Но като стигна до брега, тя чу внезапен вик:
— Стой или ще стрелям!
Тя се втурна да бяга, като всяка секунда очакваше някой куршум да се забие в гърба й. Но не се чу изстрел.
Като се бореше да си поеме дъх, с пламнали дробове, тя продължи да тича.
После чу бягащи стъпки. Близо зад нея, толкова близо зад нея…
Алена извика още докато тялото му се сблъска с нейното и я повали толкова силно, че тя остана без дъх и си пое само толкова въздух, колкото да е жива, да остане в съзнание.
О, боже, тя знаеше, че е Иън, знаеше го.
Искаше да изчезне.
Бе захлупила лице в корените и пясъка. Той я обърна, като я възседна със зашеметяваща скорост.
Лунната светлина изведнъж изглеждаше ослепителна. Можеше да го види ясно, толкова ясно.
Той бе мокър колкото нея, ризата и панталоните му бяха залепнали към мускулестото му тяло. Тъмната му коса бе прилепнала назад, чертите му — същински зъбери, а кобалтовите му очи я проклинаха студени и…
Непознати. Той се бе превърнал в непознат. Непреклонен, красив непознат, който сега я гледаше с такава силна ярост и омраза, че тя се паникьоса и отчаяно й се прииска да избяга. Алена се заизвива, като издърпа юмрука си, за да го удари с всичката сила, която можа да събере. Уцели челюстта му, но той сякаш не забеляза. Тя диво се бореше, за да го накара да загуби равновесие, но успя само да се задъха още повече.
Той хвана китките й и я притисна към пясъка с такава брутална сила, че тя извика. Застина абсолютно неподвижно и се загледа в него.
— Значи ти си Мокасина — рече той. Гласът му бе студен и рязък и яростта в него се увеличи, когато добави: — Как си посмяла?
Тя толкова се страхуваше. И се чувстваше още по-угнетена. Искаше да му обясни, но не можеше.
Можеше само да продължи да се бие, защото вече не им оставаше нищо друго, освен битката.
— А ти си Пантерата. Проклетата Пантера, по дяволите. Ловецът. Предател! Боже господи, това е Флорида! — извика тя. — Ти си предателят тука. Как смееш?
Тя смътно чу стъпки по пясъка. А после хората му ги наобиколиха.
— Майоре — каза тихо единият от тях, — изгубихме бунтовника от кораба. Той се паникьоса и се удави. Влязохме в морето, но не можахме да направим нищо.
Иън слушаше думите на войника, но очите му изобщо не се откъснаха от лицето й и през тях не премина даже полъх на емоция. Тя прехапа устни, изумена. Горкият Дженкинс! Но той се бе предал толкова бързо. Ако само бе показал малко повече смелост…
О, боже, той бе мъртъв. Още един добър човек. Тези хора дори не искаха да го убиват, осъзна тя, но той беше мъртъв.
— Добре, Сам — рече Иън спокойно, като през цялото време продължи да наблюдава Алена със смъртоносния блясък на ледения огън в кобалтовите си очи. — Брайън, Реджи, погрижете се за тялото. Връщаме се в базовия лагер.
После се обърна към Алена:
— Не се опитвай отново да ми избягаш.
Тя не можеше да отдели поглед от очите му.
— Ще ме застреляш ли? — успя да попита тя.
— Хората ми стават нервни в блатото. Бог е свидетел, понякога стреляме по всичко.
Внезапно се изправи на крака, а после вдигна и нея. Продължи да я гледа, докато мъжете сновяха наоколо, както им бе заповядано. Някой доведе конете.
Пай!
Внезапно й се прииска да се разсмее. Той държеше дори собствения си кон тук дълбоко в блатото.
Той я качи на седлото и скочи зад нея.
Половинчасова езда в напрегната тишина ги доведе до малка група колиби, построени на колове под един хълм. Колибите бяха почти скрити от масивна стена борове, които свършваха точно пред една полянка.
Алена затрепери. Нощта бе много хладна. Без палтото си, тя бе само по мъжки панталони, памучна риза и високи ботуши. Дори ботушите й бяха неприятно подгизнали от морска вода.
Лагерът бе изумителен. Беше чула слухове, че Пантерата бил толкова добър, че арогантно се настанил във вражеска територия. Колибите му бяха толкова добре скрити и при все това толкова близо до дома й. Близо до мястото, където щеше да предаде товара в палтото на свръзката й. Близо до спасението…