Тя бе Мокасина. Бе заловена.
Щяха да я обесят.
Нещо в сърцето й изкрещя, че това не може да се случи. Но каква наивна глупачка се оказа тя, господи! Сега изглеждаше неизбежно, че този ден ще настъпи.
Тя пламенно пожела той да заповяда на хората си да я мъкнат през блатата пеш. Това щеше да е по-добре, отколкото да язди с него. Почувства яростта и ужаса му, че тя е Мокасина. Това сякаш струеше като огън от него, от ръцете, които държаха поводите на Пай около нея, от мускулестата стена на гърдите му. Тази вечер той бе огън и тя щеше да бъде погълната от него. Хвърлена в ада.
Той изглеждаше като маса от топлина и мускулесто напрежение и въпреки това докосването му бе по-студено от плаващ айсберг. Сякаш не можеше да понесе да я докосне…
Може би това бе добре. Ако я докоснеше, можеше с лекота да счупи врата й, да я скърши на две.
И все пак като стигнаха до полянката, той бързо скочи от Пай. За миг кобалтовите му очи се спряха върху й. Син огън. Той се обърна към хората си.
— Погрижете се за пленницата! — заповяда той грубо, а после бързо се отдалечи. Не можеше да понесе да е близо до нея, помисли си тя. Боеше се, че ще я удуши, ще я разкъса с голи ръце.
Какво значение щеше да има това, ако бездруго ще я обесят, запита се тя, усещайки внезапен пристъп на истерия. Бърза смърт от неговата ръка щеше да е за предпочитане.
Но той бе известният майор Иън Макензи. Никога няма да се принизи да убие хладнокръвно един пленник. Справедливостта — съюзническата справедливост — ще има думата.
Когато Иън си тръгна, тя осъзна, че хората му останаха изненадани колкото самата нея. Но един от тях бързо се зае да действа.
— Казвам се Сам. Само не се опитвайте да избягате, мадам. Пай просто ще ви хвърли, да знаете.
Пай ще я хвърли. Конят бе дразнещо предан на стопанина си, както и хората на Иън.
Сам протегна ръка, за да й помогне да слезе. Тя нямаше представа колко е била разтърсена от събитията през нощта, докато не осъзна, че едва стои на краката си. Един друг войник се втурна към нея, за да я подкрепи. Погледна я със заслепени тъмнокафяви очи. Колко жалко, че не този войник бе тъмничарят й. Тя щеше да е на свобода, преди да се усети.
— Благодаря — каза му тя много нежно.
Но именно затова я бяха нарекли Мокасина. Бе се изплъзвала многократно от хората, изпращани да я заловят.
Тази вечер обаче нямаше да избяга.
Отново й се прищя да извика; искаше да обясни. В известен смисъл й се щеше да изкрещи от болка заради всичко, което бе прочела в очите му. И да го обсипе с ругатни и удари, задето е това, което е. Пантерата.
— Елате, мадам — рече Сам. — Далечната колиба ще е ваша за тази нощ. Джилби, погрижи се за вода за дамата. Брайън, изпрати пазач.
Сам я придружи до колибата и леко я хвана за лакътя, докато й помагаше да се качи по стълбата до пода на платформата. Сам бе вежлив, но непреклонен. Той запали един газов фенер и освети вътрешността.
— Би трябвало да ви е достатъчно удобно — рече Сам. — Легло и одеяла, чисти чаршафи, с които да се увиете, докато изсъхнат дрехите ви. Боя се, че тук няма нищо друго. Ето един калъп сапун, а там са каната ви с вода и легенът. Джилби ще донесе вода за миене и пиене. Боя се, че нарът, бюрото и стола са всичката мебелировка, която имаме.
— Е, Сам, и така съм доста съм впечатлена — промълви тя, като се опита да го стори по-ведро.
На вратата леко се почука. Младият тъмноок войник, очевидно сравнително нов във военната част, се появи с голяма кана сладка вода и направо изля малко в легена.
— Сам — прошепна той, — това е тя, нали? Наистина ли тя е Мокасина?
— Тя е Мокасина — отвърна Сам уморено. — Така изглежда. Сега слизай, Джилби. Мадам — обърна се той към Алена, — оставяме ви.
Направиха го точно навреме, понеже желанието й да измие солта от лицето си стана нетърпимо. Водата бе толкова вкусна. За миг тя забрави опасността, отпи голяма глътка, после тихо изруга и нетърпеливо изу ботушите си, а сетне смъкна панталона и ризата си. Поля се с водата и дори намокри косата си. После отново се изправи и затрепери. В колибата нямаше огън и макар че нощта в късната пролет бе топла, можеше да застудее. Тя намери чистия чаршаф и се уви в него. Седна с кръстосани крака на леглото. Бяха й оставили вода и лампа. Вероятно много повече, отколкото заслужаваше Мокасина.
Но при тази мисъл внезапен вопъл се откъсна от устните й. Той бе толкова ужасяващо бесен. Но колкото й да бе голяма яростта му, бе я зарязал толкова явно! Можеше никога повече да не го види. Можеше дори да умре, без да има възможност да каже…