Безмълвно го последва, докато той я поведе далеч от лагера. Изминаха към половин миля и стигнаха до обрасло с бор тресавище много близо до залива. Иън слезе от коня и измина няколко крачки до едно дърво. Облегна се на него, вдигна единия си крак върху някакъв дънер, а очите му се спряха върху нейните като ножове.
— Очевидно няма да те обеся.
Тя сведе мигли и поклати глава.
— Ще ми се да можеш да разбереш как се чувствах.
— „Чувствах.“ Това минало време ли е? — попита той.
Алена се поколеба. Поклати глава.
— Вече не знам какво чувствам. Умора.
— Какво трябва да направя, Алена? — попита я той много нежно.
— Прибирах се у дома — отвърна му тя. — Кълна ти се, Иън, щях да ида в Беламар и не съм сигурна какво щях да сторя после, но бях решила… бях решила, че Мокасина трябва да изчезне.
Той вдигна ръце към нея.
— Върви.
— Какво? — попита тя.
— Имаш кон и сега си само на миля от Беламар. Върви си у дома. И реши какво искаш наистина. А като дойда за теб, можеш да ме уведомиш.
Тя стоеше нерешително. От всички неща, които можеше да очаква, това бе последното.
— Иън…
— Алена, сега си върви. Сериозно ти говоря. Върви. Освен ако не си готова на минутата да се закълнеш във вярност към Съюза, върви в Беламар.
На нея й прилоша. Имаше чувството, че ще припадне. Внезапно осъзна, че не иска да я отпраща. Искаше да я прегърне.
Той се доближи до нея.
— Нека ти помогна.
Преди тя да се осъзнае, той я качи на коня й и вдигна глава към нея, а очите му бяха засенчени от шапката.
— Естествено аз поемам доста голям риск по този начин. Сега знаеш къде е лагерът ни.
Тя понечи да му отговори, но той шляпна коня й по хълбоците и той запрепуска напред по пътеката. Тя яздеше вцепенена.
Измина поне четвърт час, когато изведнъж рязко дръпна поводите.
Тя не можеше да го направи.
Не можеше да се раздели с него по този начин.
Обърна коня си и се втурна към Иън. Скочи от седлото, като се надяваше, че той може все още да е там.
— Иън — извика тя отчаяно.
Естествено него го нямаше. Бе я пуснал и сега имаше други грижи.
— Иън!
Той се подаде иззад един бор, а шапката все още бе нахлупена ниско над очите му. Тя се втурна към него и го прегърна. Целуваше устните му и после се опита да заговори, като преплиташе думите.
— Не мога да кажа, че съм минала на противниковата страна, Иън, защото това не е истина… Всъщност искам да кажа, че според мен всички грешим, като водим война и аз не знам какво е разрешението, но… Отначало вярвах в правото на щатите да са свободни. Но пък имаше други неща… — тя се поколеба. Сега не бе най-подходящият момент да споменава името на Питър О’Нийл. — Имаше войници, които бяха готови да изгорят една жена с четири деца, задето мъжът й бил убит в бой за Съюза. И когато янките дойдоха в Сейнт Августин, аз започнах да разбирам това, което не исках да видя преди. Всичко е заради робството, а то е несправедливо. Лили е смес от толкова различни раси, между които и черна. Не можех да си представя някой да я притежава, да я бие с камшик, и не може да е справедливо белите да имат правото да продават майки, бащи и деца само защото са черни и…
Тя се спря, не можеше да намери думи…
Нямаше значение. Ръцете му много бавно я обгърнаха и той я целуваше. А в докосването му имаше страст, а не гняв и той бе чувствен, нежен и силен, без изобщо да е брутален…
И макар да бяха насред борова гора, за няколко минути дрехите им бяха на земята и те бяха преплели тела между боровете и се любеха.
Слънцето мина през клоните над тях. Алена засенчи очите си. Устата му се движеше възбуждащо по корема й и го обсипваше с целувчици. Той заговори за бебето, каза, че е трябвало да се досети… В нея имало някаква заобленост. Тя направи кисела гримаса и призна, че доскоро самата тя не е знаела.
— Била си прекалено заета да шпионираш, за да обърнеш внимание — подкачи я той.
— Ти можеше да идваш по-често и да ме направиш толкова нервна, че да не смея да шпионирам — не му остана длъжна тя.
Той й се ухили.
— Щеше ли да подейства наистина?
— Ти можеш да бъдеш много страшен.
Скоро той откри белезите от змийски зъби на прасеца й и тя му каза какво се е случило. После настоя да научи:
— Ти ли изпрати Риса да ме наблюдава?
След миг той поклати глава.
— Знаех, че ще ходи на Юг. Тя ми писа. Риса наистина е по-добра приятелка, отколкото можеш да си представиш.
— Ти още си малко влюбен в нея.
— Само малко — каза й той, а после добави строго: — Но Алена, да се хвърлиш пред гърмяща змия, макар и да смяташ, че имаш имунитет…