Тя бе в бяло. Мека, проста памучна рокля, без фусти и корсети под нея. Косата се спускаше свободно по раменете й. Тя бе свалила превръзката си и бе пуснала един кичур върху зарастващата рана на челото си.
— Здравей — каза тя със сериозен тон.
— Здравей.
Той се облегна на малката кокосова палма и скръсти ръце пред гърдите си.
— Това е вражеска територия.
— Така ли? — попита той.
Тя леко сви рамене, тръгна към него с чувствена усмивка, която почти го подлуди. Той отказа да я докосне — непреклонен, чакащ.
Тя го удари. За щастие той бе подготвен и стегна мускулите си.
— Олеле! Май наистина е вражеска територия — възкликна той, като я хвана за ръце и я притегли към себе си.
— Ти си мислеше, че аз ще те предам с онзи нещастник… — тя не продължи, свела глава. — Той е мъртъв, нали?
Иън кимна.
— Съжалявам, Алена.
— И аз съжалявам. Някога бе само баща ми. Господи, Иън, цената на войната е толкова висока!
Той я дръпна по-близо.
— Боя се, че ще е още по-висока, преди да свърши. — Той леко се дръпна назад. — Но се моля скоро да свърши. Моля се тогава всички да сме заедно. Всички. Като едно семейство.
Тя погали лицето му.
— Ти се връщаш на война, нали? — попита го тя.
Той хвана пръстите й и ги целуна.
— Алена, наказанието за дезертьорство е разстрел.
Тя сведе глава и кимна.
— Но сега ще имаш вяра в мен, нали?
— С цялото си сърце. Само че ще ти извия врата, ако някога отново се опиташ да спреш с тялото си куршум, предназначен за мен. Една змия за Риса, един куршум за мен. Трябва да имам повече вяра в нуждата ти от самосъхранение, особено след като ще имаме друго дете.
— Видя ли Риса? Как е тя?
— Да, видях я. И беше много добре. Малко странна, може би, но…
— По собствено желание ли тръгна с Джером?
— Предполагам. Бях при теб. Защо толкова се тревожиш за нея?
— Е, тя непрекъснато се опитва да ме спасява.
— Братовчед ми е добър човек. Знаеш това. И също така е бунтовник.
Алена кимна.
— Предполагам. — Тя вдигна поглед към него. — Успя ли да разлюбиш вече Риса? — Тя поклати глава. — Никога няма да можеш, нали?
Иън меко се засмя.
— Тя ми е много добра приятелка! Можех да я обичам и го правя — като много добра приятелка. Така може ли?
Алена кимна.
— Тя е най-добрата приятелка! — рече тя меко, а после добави. — О, Иън, какво ще правим?
— Още не знам, но за едно нещо съм сигурен.
— И то е?
— Ние ще се обичаме — заяви той много тържествено. — И ще вярваме в тази любов повече от всичко друго.
Алена кимна.
Усмихна се.
И слънцето проблесна ослепително над водата.
Внезапно тя се отскубна от него.
— Помниш ли как се запознахме? — попита го тя.
Той се намръщи.
— Разбира се… — той се спря, понеже тя смъкваше бялата рокля през главата си.
И той се оказа прав. Алена не носеше нищо под нея. Абсолютно нищо.
Тя я пусна да падне в краката й като облак.
И отново се усмихна. С палава усмивка.
— Е… да идем да поплуваме.
Тя се обърна и се втурна към вълните.
Той се съблече за части от секундата.
И я последва.
Щеше да се върне в Съюза, помисли си той. Но това щеше да почака.
Винаги щеше да обича една бунтарка.