Но той не изглеждаше ядосан.
И бе твърде силен, за да е Питър…
Тя бе толкова слисана и уплашена, че бясно се обърна, за да се отбранява срещу нахалника, но колкото повече се въртеше, толкова повече усещаше тези ръце върху голата й плът.
Устата и дробовете й се напълниха с вода. Идиот! Тя я нагълта, като се опита да извика, да се бори. Давеше се, задушаваше се, умираше! Отново се разтърси и се опита да плесне с крака, за да се изтласка до повърхността. Успя да се измъкне нагоре и се блъсна в гърдите на нападателя си и едва тогава смътно осъзна, че кожата му е тъмна.
Какво бе сторила тя толкова безразсъдно, като се гмурна в изкушението на вира?
Алена зарита по-силно, като бясна. Губеше въздух. Това не беше възможно, но тя ставаше жертва на мъжа — и на водата. Имаше опасност да се удави. Зрението й започна да се замъглява и пред очите й заиграха черни петна. Вече дори не можеше да се страхува, че ще бъде изнасилена и може би убита от един непознат. Вече изобщо не можеше да мисли…
По някое време по-късно — само секунди, минути? Не може да е било повече! — зрението й започна да се връща. Лицето й бе над водата. Някой я носеше. Една ръка бе прехвърлена през тялото й, хванала я бе точно под гърдите.
— О, господи, господи! — възкликна тя и отново започна да се бори срещу хватката. Опита се да ритне, да удари с ръка, с коляно, да попречи на този мъж както може.
Насред всичко това тя внезапно чу:
— Ей, престани! Просто се опитвам да те спася от удавяне! По дяволите, тези колена са много проклети… но ти май си младата палавница на Питър О’Нийл. Боже мой!
Очите му я срещнаха. Наситени, кобалтово сини, те отразяваха дълбините на водата.
— Младата дуелираща се дама, която създаде такава бъркотия на моравата! — възкликна той.
После я пусна. Тя започна да плува на място на един фут разстояние, загледана ужасена в него.
Той наистина бе тъмен. Косата му бе доста тъмна, силните му, изненадващи черти бяха загорели от слънцето. Очите му бяха почти черни, преценяваха я, минаваха през нея, пробождаха я.
Иън! Най-големият син на стопанина. Племенникът на Джеймс Макензи. Наследник на половината свят, така й се струваше. С тяло като на Атлас3, който щеше да заеме мястото си в света като господар на Симарон. Извисяващ се, твърд, красив, независим, далечен. Силният млад военен, който вече се бе превърнал в легенда в полуострова както за белите, така и за червенокожите.
Не беше го виждала от години. Откакто бе откраднал вниманието на баща й и тя бе едновременно ядосана и…
Възхитена от него.
Той не беше непознат; тя го познаваше. И все пак се бе променил през годините, откакто не го беше виждала.
Тя дори не бе осъзнала, че той си е у дома. Не бе го видяла по време на следобедния чай у Тара Макензи, но пък тя си бе тръгнала доста бързо.
О, боже, искаше й се да умре. Да падне право назад в хладните, обгръщащи дълбини и никога повече да не се покаже на повърхността.
— Иън! — най-после успя да проговори тя. Да изрече името му.
— Познавам ли те? — попита той любезно развеселен и леко предпазлив.
Тя се втренчи в него, а после изруга бясно и се обърна, за да заплува обратно.
Но една ръка падна на голото й рамо, докато той се стрелна край нея.
Ръка, която я бе докосвала и преди. Бе се плъзвала собственически между гърдите й, надолу по ребрата й… между бедрата й. Тя отново поруменя, плътта й запламтя, водата не можеше да я охлади.
— Почакай! — рече той властно.
Да почака! Никога! Тя се опита да се отскубне от ръката му, от стоманената хватка на пръстите му. Вгледа се яростно в него, близо до сълзи, но решена да не заплаче, каквото и да се случи. Бе гола във водата с него. С Иън Макензи. Като най-дивата развратница в света. Неприлична. Лесно бе да си каже, че пет пари не дава за репутацията си, когато в сърцето си знаеше, че не е направила нищо лошо, че не е сторила нищо, за да опетни името си, но сега…
— Не, няма да почакам! Как смееш, как смееш, как смееш? — думите й се преплетоха, бързи и яростни. — Как смееш да ме докосваш…
— Няма нужда от представления — рече той сприхаво. — Спокойно. Не зная коя си, но те взех за друга жена — осведоми я той. Очите му я обходиха по начин, който директно й напомни, че не е облечена. — А явно и ти си очаквала някой друг.
Тя изруга яростно, като заблъска водата в опит да го удари. Той хвана китките й. Тя отново осъзна с ужас колко е бистра водата. В нея можеше да види всяка частица от голото му тяло.
Той можеше да види всяка частица от нейното.
— Не очаквах никого! Аз…
3
Атлас — в древногръцката митология титан, който държи на плещите си небесния свод — Б.пр.