Ето защо за Съюза бе важно да владее този пъкъл и хората, които се грижеха хранителни доставки да влизат и излизат от него.
Следователно Мокасина трябваше да бъде заловен. Откакто преди няколко седмици бяха обесили съюзници, заподозрени в шпионаж в северната част на щата, майорът бе решил, че именно той и хората му трябва да заловят това шило в торбата им.
От известно време Мокасина се бе превърнал в напаст за Съюза. Много пъти, когато съюзнически кораби се бяха опитали да спрат бегълци през блокадата, бунтовническите капитани знаеха за федералните кораби предварително — и ги чакаше подкрепление, дебнещо в съседния залив, зад следващата дюна. Кораби, пренасящи оръжие, пробиваха блокадата и стигаха бунтовническите войски през заливите на Флорида.
На майор Макензи му бе дадена пълна свобода да унищожи дейността на всички шпиони, подлеци и предатели на Съюза, както счете за необходимо. Това не беше обикновена задача и той не бе длъжен да се кланя на обичайните власти.
Това не бе обичайно място, нито той и хората му можеха да водят войната по обичайния начин. А и майорът не бе същия след това обесване. Никога не бе приемал, че военните трябва да са законът. Ако Федералните започнеха да взимат закона в собствените си ръце твърде често, щяха да се превърнат в хищници и целият смисъл от войната щеше да се загуби, тъй като вече нямаше да се бият за обединението на страната, за дом, слава и чест, а самите те нямаше да са нищо повече от убийци.
— Кораб! За бога, майоре, прав бяхте! — прошепна старият Сам Джоунс в нощта.
— Мирувайте, момчета, не можем да нападнем кораб точно сега — предупреди ги майорът. Не можеше да се определи откъде иде гласът му. — Искаме хората, които ще слязат на земята, господа. — Той замълча само за миг, а после дълбокият му мек глас сякаш зазвъня от плам. — Тук сме, за да заловим Мокасина.
Шпионинът се вгледа в бързо приближаващата се брегова линия. „Почти стигнахме!“ помисли си Мокасина и се зарадва, тъй като войната бе уморително усилие, напоследък по-изтощително от всякога и често шпионинът съжаляваше, че изобщо, в пристъп на лоялност, е станал Мокасина и се е впуснал в тази толкова опасна игра.
Въпреки това болката тормозеше шпионина. И напоследък към нея твърде често се прибавяше и страх.
Мокасина от доста време си мислеше, че може би е дошло време да се свие на кълбо като питон — и да се откаже. До този момент всичко сторено бе добро. Спасен бе животът на бунтовници. Цялата информация на шпионина бе точна и движенията му бяха добре премислени.
Но времената се меняха. Може би щеше да е възможно да се плъзне във водата и да изчезне в легендите и историята. И отново да има личен живот.
В малкия залив, точно преди да заседнат на сушата, корабът спря бавно и гладко.
— Спуснете лодката! — заповяда капитанът. Бе добър, суров старец, който бе кръстосвал моретата преди войната, а после Каузата бе вдъхновила всеки способен човек, който имаше дори само една гребна лодка да се опита да надхитри съюзническите сили и да пробие блокадата. Мокасина бе плавал с този капитан и преди. Бяха близки, добри приятели. Никой от тях не се стремеше да натрупа богатства от войната. Макар че главната контрабандна стока на шпионина обикновено бе хинин, етер, хлороформ или лауданум2 и главната цел бе да се спаси животът на хора, шпионинът бе причинил сериозни неприятности и го съзнаваше. Знаеше и за съюзническите афиши, налепени по всяко пристанище на янките, които съобщаваха, че Мокасина е много по-смъртоносен от змия и трябваше да бъде заловен, жив или мъртъв, застрелян или обесен без милост.
Тази вечер шпионинът носеше тъмна широкопола шапка, която скриваше лицето му и голямо, загръщащо го отвсякъде палто с широки рамене и многобройни джобове. Джобовете бяха пълни с кореспонденция, злато, твърда американска валута и лауданум. Палтото бе толкова тежко, че шпионинът лесно можеше да се удави, ако паднеше зад борда.
Но тази вечер нещата трябваше да минат гладко.
Това бе ничия земя до дома на шпионина. Вперил остър поглед в сушата, Мокасина не виждаше нищо тревожно. В едно внезапно проблясване на жълта лунна светлина обходи брега с очи. Нищо. Нищо… освен…
— Чакайте! — рече Мокасина и капитанът, крито тъкмо щеше да нареди на един от хората си да откара шпионина с лодката, се спря.
— Да не видя нещо? — попита капитанът, като се намръщи и се опита да се взре в нощта.
Да, нещо. Нещо се бе раздвижило в сенките. Внезапно Мокасина се изпълни с ужас. Две червени светлини сякаш се взряха в него сред дърветата. Мокасина усети как го обхваща паниката, но сетне отново задиша по-леко, като едва не се засмя с глас от облекчение.