Почтено омъжена.
— Алена? — гласът му прозвуча рязко.
Вече бе попълнил документите на преподобния с нетърпеливо нехайство и бързина.
Алена написа с печатни букви своето име, имената на майка си и баща си и месторождението си. После се подписа.
Иън бе хванал ръката й над лакътя.
Тя откри, че пак е в салона, до Иън. Преподобният Дауд радостно ги уведоми точно къде да застанат и зае позиция пред тях с молитвеника си в ръце.
Братът на мисис Дауд — около деветдесетгодишен, но висок, весел и жизнерадостен — стоеше отстрани. Ухилен, той свиваше ръка на фуния до ухото си, за да е сигурен, че чува всичко казано както трябва.
Всичко бе толкова нереално. Алена дори имаше чувството, че стаята се изпълни с мъгла, сякаш сънуваше. Понеже това не можеше да е истина.
Но беше. Иън даде обет с ясен, звънлив глас.
Алена едва успя да прошепне своите думи.
Стигнаха до частта с пръстена. Тя откри, че Иън е сложил масивен пръстен с печат на пръста й, който естествено бе доста огромен и щеше да падне, ако не бе свила пръсти към дланите си. След това подканиха Иън да целуне булката. Пръстите му отново бяха почти брутални, когато повдигна брадичката й.
Странно, устните му бяха огън.
Като се залепиха за нейните, те им придадоха течна сила и топлина, която я изненада и изгори, остави я трепереща, когато устата на Иън се вдигна от нейната и той отново насочи вниманието си към подробностите с преподобния Дауд.
Естествено, че можеха да вземат един от конете му. Напълно разбираше припряността им. Тайната за точната дата на сватбата им щеше да бъде опазена.
След още пет минути Алена откри, че стои пред Иън върху гърба на един много красив дорест кон. Препускаха в лек галоп с равен ход обратно по каруцарския път, водещ от епископалната църква до Симарон.
Алена усети ръцете му и огъня, от който сякаш бе съставено тялото и крайниците му и отново почувства странен хлад.
Бе започнала деня с мисълта, че е влюбена в човек, когото сега презираше.
Да, и това бе истина! Каква наивна глупачка се оказа! Бе започнала всичко това, като свали дрехите си…
Мили боже, никога повече нямаше да го стори!
Понеже сега завършваше деня…
Омъжена за един суров, гневен мъж. Компрометиран. Иън Макензи. Сила. Власт.
Мъж, когото всъщност е познавала през по-голямата част от живота си, но който все пак на практика си оставаше непознат.
Ръцете му се стегнаха около нея, докато яздеха. Топлината му сякаш я обгръщаше. Тя трепереше все повече.
Погледна към небето и видя, че слънцето залязва. Изглеждаше като жарка искряща топка от оранжеви и златни багри на хоризонта. Нямаше нищо по-хубаво от залеза във Флорида и въпреки това, помисли си Алена…
Той бе предвестникът на нощта.
И внезапно тя се побоя от идващата тъмнина.
5
Иън бе ядосан на себе си. Вбесен.
Бе също толкова вбесен от нея — естествено. Особено сега, когато тя седеше пред него, с кичури златиста коса, които се вееха и се оплитаха в гърдите и лицето му, докато яздеха срещу вятъра.
Ако тя и Питър О’Нийл бяха избрали друго време и място, за да играят игричките си, нямаше да последва всичко това. Той нямаше да е женен за една жена, когато бе почти сгоден за друга.
Но колкото и да го вбесяваше това, че Алена Макман бе свалила дрехите си във вира, той не можеше да отрече — поне пред себе си — че и двамата можеше да са излезли от водата и да са облечени прилично, ако той не бе толкова погълнат от вида й и толкова неразумно раздразнен, като откри, че такава знойна красавица като Алена е била съблазнена от такова жалко човешко недоразумение като Питър О’Нийл.
Дали не бе някаква странна форма на ревност? Времето, през което той бе докосвал Алена по интимни места бе кратко, но впечатленията от всичко, което бе изпитал, бяха завинаги запечатани в паметта му. Той си помисли, че бог е създал жената — а накрая мъжът се е оказал изгонен от рая. Колко иронично, понеже бог бе създал съвършенството у Алена Макман, което наистина бе най-лошата съблазън за един мъж. Гърдите й бяха твърди, заоблени полукълба, талията й — съвсем тънка, а бедрата — широки. Тя бе слабичка, но боже, колко бе надарена. Може би затова не я позна. Последният път, когато видя Алена, тя бе тънка като тръстика. Дяволска малка мъжкарана, която тичаше по пясъка. Но той трябваше да познае лицето й, макар че и чертите й се бяха развили до деликатната красота, доста различна от последния път, когато я бе видял. Въпреки това тези очи, тези златисти, котешки… чувствени, разпалващи въображението очи. Той бе виждал тази красива смесица на багри само в нейните очи. Как е могъл да забрави?