Е, какво смяташе да прави? Той все още не знаеше — единственото, в което бе абсолютно убеден бе, че трябва да се оженят и бе решил, че трябва някак да я подчини на волята си. Все пак се втурна в това начинание, без да се замисля за бъдещето. Знаеше само, че няма да остави Питър О’Нийл да се върне в Симарон и да ги изложи пред всички там. Но делото вече бе сторено. Той можеше да се подиграва на себе си. А сега какво? Бе се обвързал с жена, която Питър бе познал, тя може би още бе влюбена в О’Нийл, въпреки начина, по който се отнесе с нея. Ако тя се приближеше до Питър, помисли си той с внезапна ярост, щеше да накълца и двама им на парченца.
Тази мисъл внезапно го изненада и той яростно разтърси глава. Какво му ставаше, за бога, та да му хрумват такива обсебващи мисли за насилие?
— Сега пък какво? — прошепна тя внезапно и той осъзна, че е спрял коня в края на моравата и само стоеше там и чакаше, усещайки как последните златни лъчи на слънцето ги огряват.
— Е, любов моя, започваме шарадата — каза й той.
Тя леко се извърна и лицето й се вдигна към неговото. Питащи котешки очи… Може би малко несигурно, деликатно лице, странно сериозно и много красиво. Той се сети за начина, по който тя флиртуваше на поляната и за хитрата сила, която бе демонстрирала в борбата със саби срещу опонента си. Едно изгарящо напрежение измъчваше цялото му тяло и за пръв път, откакто му бе хрумнала тази натрапчива идея той си напомни, че тя наистина е пораснала и се е превърнала в голяма красавица, каквито се срещат рядко — може би една от най-красивите жени, които познаваше. Той се запита дали не го е съзнавал през цялото време, дали не е бил обзет от усещането за плътта й, извивката на гърдите й, както от яростта си към Питър О’Нийл.
Брак.
Доста солено наказание за натрапчивото му желание.
Тя отново погледна напред. Дългата й руса коса се бе преплела от ездата и гъделичкаше носа му. Той скръцна със зъби и се наведе ниско срещу нея, за да прошепне в ухото й:
— Излизаме срещу баракудите.
Усети, че тя леко трепери.
— Боиш ли се? — подкачи я той.
Раменете й се вдигнаха. Тя отново се извърна, а котешките й очи се присвиха, като паднаха върху неговите.
— От какво? — попита тя.
— Да се изправиш срещу всички тях.
— Не — увери го тя с равен тон.
— А, значи се боиш от мен? — попита той.
— Съвсем не — увери го тя хладно, но въпреки това бързо премести погледа си обратно към къщата и той отново усети лекото й треперене…
Внезапно сръга силно коня и те препуснаха през поляната. Едно хубаво нещо, помисли си той: Алена Макман можеше да язди като вятъра, да плува като риба и да бяга като сърна. Тя бе дете на природата, дъщеря на баща си във всяко отношение.
Той спря пред къщата, скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе. Котешките й очи докоснаха неговите. Свали я пред себе си. Тя се плъзна по цялото му тяло до земята и той й прошепна:
— Не забравяй играта, любов моя.
Гъсти медени мигли се спуснаха към страните й тя все още трепереше. Каквато и игра да играеше, на нея не й се удаваше толкова лесно.
Да не би да изпитваше болка? Заради Питър О’Нийл?
Той я улови за ръката. Не й даде друга възможност да протестира и я поведе със себе си към къщата.
Симарон светеше. Вътре се виждаха лампи, а темпераментният звук на цигулките изпълваше нощта. Като влизаха в антрето, Иън видя, че вратите към дневната и библиотеката са отворени към големия салон, за да създадат голяма бална зала от по-голямата част от първия етаж. Гостите танцуваха, кръжаха около една маса с пунш, говореха, флиртуваха, закачаха се и спореха.
Иън забеляза, че клюката вече ги е изпреварила, обаче родителите му и Теди Макман очевидно се бяха съюзили срещу нея. Майка му и баща му стояха един до друг в задния край на масата с пунша. Майка му си приказваше с Теди. Теди, със сините си очи, които изглеждаха леко разсеяни, храбро се опитваше да не изостава от Тара и да се преструва, че всичко е наред.
Иън забеляза, че макар и Питър да стоеше до новообявената си годеница, той бе близо и до музикантите. При влизането на Иън и Алена Питър прошепна нещо на мъжете и музиката рязко спря.
За момент всички застанаха замръзнали в нелепа жива картина; цигулките бяха спрели с лъкове върху струните, танцьорите останаха на пода и всички очи се обърнаха към Иън и Алена.
Включително тези на Теди Макман и на родителите на Иън.
— Да не си посмяла да изглеждаш виновна — Иън предупреди Алена.
— Аз не съм виновна! — рече тя негодуващо.