След това един мъж внезапно се показа от нощната сянка, обгърнала дънера досами водата. Питър О’Нийл.
— Алена! — извика й той нежно.
Тя се обърна, а дългата й коса и роклята й се спускаха като течно злато на лунната светлина…
6
— Алена, знаех си, че ще дойдеш! — извика й Питър О’Нийл, като се приближаваше към нея.
— О’Нийл! — Тишината на нощта внезапно бе нарушена от дълбокия тътен на друг глас.
Питър замръзна на мястото си и пребледня като мъртвец.
Алена също се смрази, тя искаше да избяга от неговата стая, от Симарон, от него. Бе свикнала да се скита където си иска вкъщи, най-близките й съседи нямаше да й сторят зло. Тя бе съвсем сигурна, че Иън Макензи е потънал в дълбок сън от бутилката си с уиски; беше го видяла с брат му и братовчедите му в далечния край на ливадата и се бе молила да се случи точно това. Изобщо не й бе хрумвало, че Питър О’Нийл може да е тук.
Но той беше. И тя знаеше точно на какво прилича това. Питър, в този шубрак. Да я чака.
Усети, че се тресе вътрешно от смътен страх, различен от всичко, което бе изпитвала по-рано. Иън бе вперил поглед в Питър, а Питър отвръщаше на погледа му. Питър носеше сабя. Той я извади от ножницата й и накара сърцето на Алена да прескочи няколко удара. Но после хвърли сабята на земята.
— Макензи, не искам да се пролива кръв. Не съм въоръжен! — извика внезапно Питър.
Иън Макензи ловко свали кавалерийската си сабя.
— Без проливане на кръв — съгласи се Иън, но тонът му бе смразяващ, а сините му очи изглеждаха като направени от обсидиан. Но още докато говореше, пътеката зад тях внезапно оживя от звука на чупещи се клонки и приближаващи стъпки.
Джулиън, Джером и Брент изникнаха в гъсталака и се спряха точно зад Иън.
— Исусе! — прошепна Джулиън, като огледа сцената. Алена усети, че Джером и Брент са я зяпнали. Никой не заговори. Тя знаеше какво има в очите им: ярост от измяната й. Те бяха нейни приятели, по-големите братя на Сидни, почти като нейни родни братя.
Но те бяха от рода Макензи. Погледът в очите им беше безмилостен. Иън Макензи се бе оженил за нея. А тя му се отплащаше по този начин.
— Е — каза Питър, като събра малко смелост, — каква сцена само! Великите и силни Макензи! Белите момчета и мелезите — неудържими таланти с пушки, юмруци и ножове, и всичките наредени пред мен — той вдигна ръце. — Ако смятате, че може да ме убиете в гората и да се отървете безнаказано, защото сте Макензи, най-добре ще е да размислите. Чичо ми е щатски сенатор. Ще ви избесят до един.
— Никой няма да те убива, О’Нийл — рече Иън с дълбок и тих глас. — Не сега. Но ако пак те хвана близо до жена ми, ще те смажа.
Питър сви рамене. След това се запъти да си тръгне от поляната, далеч от рода Макензи. Но се спря до Иън.
— Макензи, може да се окаже доста трудна задача да удържиш жена си далеч от мен — подразни го той и направи грешката да бутне Иън доста силно.
— Моля ви… — обади се Алена.
Твърде късно.
Иън се нахвърли върху Питър. Двамата се вкопчиха един в друг на земята за част от секундата. Иън бе върху Питър. Нямаше борба. Питър не можа да нанесе нито един свестен удар. Иън хвана челюстта му. Питър извика.
— Стига, престани, моля те! — извика Алена, като се втурна напред и се чудеше дали ще може някак да осуети убийство, ако се хвърли между двамата. Но пък Иън можеше с радост да убие и нея.
Тя изобщо не стигна до борещите се. Брент я улови.
— Те ще се оправят, Алена — рече й той меко.
Докато Иън вдигна юмрук, за да нанесе нов удар, Джулиън и Джером застанаха зад него, братовчед му го хвана за ръката, а брат му го задърпа за гърба.
— Иън, не си струва, той не заслужава! — изсъска Джером.
Двамата успяха да измъкнат Иън от врага му. Джулиън коленичи до Питър.
— Изгубил е съзнание, но нищо му няма. За щастие, Иън, не си му разбил челюстта.
Брент пусна Алена и пристъпи напред, за да се наведе над О’Нийл.
— Да го върнем в Симарон — рече Джулиън. Двамата с Брент хванаха Питър и тръгнаха по пътеката към къщата.
Иън не помръдна. Той само стоеше там с тъмна коса, паднала над тъмносините му очи, а чертите му бяха свъсени толкова мрачно, сякаш бе издялан от камък.
— Е? — промълви той тихо.
— Не е това, което изглежда…
— Нима?
— Нямах представа, че той ще е тук.
— Просто усети непреодолимо желание да отидеш до вира, да се съблечеш и пак да поплуваш? — сарказмът в гласа му режеше като нож.
— Не, просто усетих непреодолимо желание да избягам от къщата ти, от теб, от стаята ти…
— Толкова ли ти е омразна къщата ми? — попита любезно той с ръце, скръстени пред гърдите си, докато запристъпва към нея. — А аз си мислех, че е доста хубаво място и много си харесвам стаята.