Тя се обърна към него, за да не й погоди някой номер, докато обикаляше край нея.
— Мразя къщата ти и стаята ти — прошепна тя. — Аз…
— Но ти нямаше среща с О’Нийл?
— Не.
— Е, добре, да кажем, че е вярно. Не ти ли хрумва, че да бягаш гола наоколо е опасно? — попита той гневно.
— Не съм гола…
— Гола днес следобед, полугола сега, мисис Макензи!
— Не! — извика тя. — Не, не съм в опасност от теб или от който и да било. Аз не съм слабо и хленчещо създание, готово да се превърне в жертва. Мога да се защитавам…
— Можеш да се защитаваш ли?
— Аз се справям отлично със сабя.
— Е, не забелязах да си взела сабя със себе си — изкоментира той сухо, — но като оставим това настрана, наистина ли се справяш толкова добре, че да можеш да се защитаваш от всички евентуални нападатели?
— Взимала съм уроци няколко години. Днес следобед надвих един кавалерист доста леко — уведоми го тя неловко. Той отново я обикаляше. Алена трябваше да се върти, за да не остава с гръб към него.
— Добре тогава. Пробвай с мен — рече той. Погледът му стана като оникс. Твърд, непоклатим. Брутален.
— Да пробвам? Искаш да…
Той се наведе към земята, извади сабята от ножницата й и я хвърли към нея. Сабята се заби в песъчливата пръст и Алена я изгледа, преди да се обърне към него.
— Вдигни я — заповяда й той. — Сабята ми е хубава. Тази на Питър е глупаво контешко оръжие, но аз ще я взема и ще ти дам предимство.
— Не ми давай нищо — предупреди го тя, като се чудеше каква глупост я подтиква сега. Знаеше, че той е страшно вбесен. И въпреки това изглеждаше студен като лед. Пълният му контрол го правеше още по-опасен.
— Вдигни сабята, бий се с мен.
— За какво? — прошепна тя.
Мрачна, дразнеща усмивка заигра на устните му. Тя усети как дъхът й секва, понеже разрошената му коса бе паднала връз челото и дразнещата извивка на устата му бе странно чувствена на фона на изсечените му като скала красиви черти.
Той държеше в ръка сабята на Питър. Подхвърли я във въздуха и направи подигравателен поклон към нея.
— Можеш да се защитаваш. Нали така каза, когато те предупредих за опасностите от безразсъдството ти. Бий се за честта си. Ако ме победиш, можеш да си тръгнеш. Върни се на острова си с баща ти. Ако загубиш, мадам, честта ти е моя.
— Честта ми никога няма да е твоя!
— Ако можеш да се защитаваш така, както твърдиш, никой мъж не може да ти я отнеме, прав ли съм?
— Мога да се защитавам!
— Споразумяхме ли се за условията?
— Не сме…
— Да, споразумяхме се. Това е коренът на спора, понеже ако аз бях непознат с лоши намерения и си бях наумил да отнема целомъдрието ти, просто щях да взема това, което искам, ако спечеля.
— Никой не може да вземе нищо от мен.
— Така твърдиш ти. Тогава бий се с мен.
— Аз наистина ще спечеля!
— Грабвай сабята, девойче. Защитавай се. Покажи ми колко си непогрешима. И че не бива да се притеснявам, че среднощните ти разходки полуоблечена ще посрамят брака ни. Сабята! Вземи я! — изрева й той.
Убедена, че ще бъде прободена на място, ако не го стори, Алена бързо се наведе за сабята, отскочи назад и се приготви да посрещне Иън.
— Ти си глупак — извика тя. — Знам как да използвам това и ако ти…
Внезапното му движение накара стоманеното му острие да се сблъска с нейното. Силата на удара бе зашеметяваща, но тя продължи да държи здраво собственото си оръжие. Като вдигна полата на нощницата с лявата си ръка, за да не се спъне в нея, тя реши, че трябва да започне атака, преди силата на ударите му да отслабят ръката й. Спусна се като светкавица и агресивно се нахвърли върху него със серия от бързи удар, сякаш танцуваше по меката земя. Иън отстъпи и за момент тя усети триумф. След това осъзна, че той отстъпва само за да й позволи да изразходи енергията си, докато той отбиваше всеки удар. Тя го бе принудила да отстъпи цели двайсетина стъпки, когато сабята му внезапно започна да се извива в серия от дъги, които тя едва успя да парира.
Бе принудена да отстъпи двайсетте стъпки, които бе спечелила.
И двамата се спряха да си поемат дъх.
Той направи внезапно движение под лунната светлина с острието си — за част от секундата тя си помисли, че то ще й коства живота, понеже стоманеното му острие мина на косъм от гърдите й.
Не бе ранена. Вместо това деликатните дантелени връзки на роклята й бяха срязани.
Знаеше, че не бива да се ядосва. Сега се нуждаеше от бистра глава. Но бе бясна. Отново започна да го напада с бърза серия от удари. Бе толкова увлечена в яростта си, че щеше да пореже прасците му, ако той не бе отскочил достатъчно бързо от нападението й върху падналия дънер точно зад него. Като не искаше да изгуби предимството си, тя незабавно го атакува, решена да го повали на земята, където да опре върха на сабята в гърлото му и да приключи въпроса.