— Майоре — обърна се към него Сам. — Изгубихме бунтовника от лодката. Той се паникьоса и се удави. Влязохме в морето, но не можахме да направим нищо.
Иън вътрешно се намръщи. Война беше. Смъртта бе ежедневие. Въпреки това изгубеният живот никога не преставаше да го ужасява.
— Добре, Сам — каза той и сам се изненада колко тих е гласът му. — Брайън, Реджи, погрижете се за тялото. Връщаме се в базовия лагер. — Той погледна към жената.
Мокасина.
— Не се опитвай отново да ми избягаш.
Светлокафявите й очи бяха впити в неговите.
— Ще ме застреляш ли? — попита го тя и изглежда наистина се нуждаеше от отговор на този въпрос, забеляза той със задоволство.
— Хората ми стават нервни в блатото. Бог е свидетел, че понякога стреляме по всичко.
Това беше лъжа. Хората му бяха превъзходни. При никакви обстоятелства не се паникьосваха и бяха сред най-точните стрелци в Юга.
Той се изправи на крака, а после вдигна и нея. Гледаше мълчаливо, докато мъжете се суетяха около тях.
Той я качи на коня си Пай, арабска смесена порода, отгледан в семейната им плантация. Пай не се страхуваше от змии и блата. Кръстосвал бе полуострова с него доста дълго време. От избухването на войната Пай бе живял в блатата.
Иън възседна коня си зад Мокасина.
Опита се да овладее собственото си треперене, да смири страха и яростта, които го разкъсваха.
Алена бе Мокасина!
Боже, ти, който си на небесата, какво трябваше да стори той сега?
След половинчасова езда в напрегната тишина стигнаха до малка група колиби, построени на колове, дълбоко в един хълм сред блатата. Колибите бяха почти скрити от масивна стена борове, които свършваха точно пред една полянка.
Като стигнаха до поляната, Алена затрепери. Нощта бе много хладна. Тя бе само по мъжки панталони, памучна риза и високи ботуши.
Бе толкова близо до дома си. Домът, в който бе израснала. Наблизо имаше помощ. Спасение. Но Иън Макензи щеше да умре, но нямаше да даде свой пленник.
Тя щеше да бъде обесена.
Нещо в сърцето й изкрещя, че това не може да се случи. Но каква наивна глупачка се оказа тя, господи! Сега изглеждаше неизбежно, че този ден ще настъпи.
На нея страшно й се щеше той да заповяда на хората си да я мъкнат през блатата пеш. Това щеше да е по-добре, отколкото да язди с него. Почувства яростта и ужаса му от факта, че тя е Мокасина. Това сякаш струеше като огън от него, от ръцете, които държаха поводите на Пай около нея, от мускулестата стена на гърдите му. Тази вечер той бе огън и тя щеше да бъде погълната от него. Хвърлена в бунтовническия ад.
Щом стигнаха до полянката, той бързо скочи от Пай. За миг кобалтовите му очи се спряха върху нея. Син огън. Той се обърна към хората си.
— Погрижете се за затворничката! — заповяда грубо, а после бързо закрачи към една от колибите. Не можеше да понесе да е близо до нея, помисли си тя. Боеше се, че ще я удуши, ще я разкъса с голи ръце.
Какво значение щеше да има това, ако бездруго ще я обесят, запита се тя, усещайки внезапен пристъп на истерия? Бърза смърт от неговата ръка щеше да е за предпочитане.
Но той бе известният майор Иън Макензи. Никога нямаше да се принизи до хладнокръвното убийство на един затворник. Справедливостта — съюзническата справедливост — ще има думата.
Когато Иън си тръгна, тя осъзна, че хората му останаха изненадани колкото самата нея. Но един от тях бързо се зае да действа.
— Казвам се Сам. Само не се опитвайте да избягате, мадам. Пай просто ще ви хвърли, да знаете.
Сам протегна ръка, за да й помогне да слезе. Тя нямаше представа колко е била разтърсена от събитията през нощта, докато не осъзна, че едва стои на краката си. Един друг войник се втурна към нея, за да я подхване. Погледна я със заслепени, тъмнокафяви очи. Колко жалко, че не този войник бе тъмничарят й. Тя щеше да е на свобода, преди да се усети.
— Благодаря — каза му тя много нежно.
Но именно затова я бяха нарекли Мокасина, водната змия. Беше се изплъзвала многократно от хората, изпращани да я заловят.
Тази вечер, обаче, нямаше да избяга. Тъй като в очите на Иън бе осъдена.
— Елате, мадам — рече Сам. — Мисля, че далечната колиба ще е ваша за тази нощ. Джилби, погрижи се за вода за дамата. Брайън, изпрати пазач.
Сам я придружи до колибата и леко я хвана за лакътя, докато й помагаше да се качи по стълбата до пода на платформата. Сам бе вежлив, но непреклонен. Той запали един газов фенер и освети колибата.
— Би трябвало да ви е достатъчно удобно — рече Сам. — Легло и одеяла, чисти чаршафи, с които да се увиете, докато изсъхнат дрехите ви. Боя се, че тук няма нищо друго. Ето един има калъп сапун, а там са каната ви с вода и легенът. Джилби ще донесе вода за миене и пиене. Боя се, че нарът, масата и стола са всичките мебели, които имаме.