Алена усети как кръвта се отдръпва от лицето й, докато бе втренчила поглед в мисис Сандърс, а после и в Иън. Изражението му бе невъзмутимо, от очите му струеше остър и студен блясък, докато отвръщаше на погледа й. Да, той знаеше всичко това. Но не бе сметнал за нужно да я уведоми. Тя започна да се отдръпва от него, но засвириха валс и преди да успее да възрази, той ги извини и я изведе сред другите танцуващи двойки на пода. Тя се вцепени в ръцете му и го изгледа с яростно презрение.
— Добре ли разбрах? Щатът Флорида се е отцепил и ти не си направил нищо? Нищичко?
Хладните му сини очи на свой ред я измериха.
— Скъпа моя, наистина си разбрала добре. Щатът Флорида се е отцепил и аз не съм направил нищо — нищичко.
Тя остро си пое дъх.
— Но, Иън…
— Отдавна знаеш мнението ми по въпроса за отцепването — рязко я прекъсна той.
— Но… какво смяташ да правиш? — попита тя.
— В момента нямам никакви определени планове — отвърна той. Тревожеше го — и го дразнеше — че гневът й накара бузите й толкова да поруменеят, а очите й да запламтят. Повече от всякога на него му се прииска да я прегърне. Да я притегли към себе си, да й каже, че те нямат сила да се противопоставят на вихъра на войната.
Но тя се тресеше в ръцете му. Тресеше се, защото не можеше да понася думите му.
— Не искам да танцувам с теб — рече тя ледено.
— Колко жалко.
— Иън, пусни ме — каза му тя.
— Алена…
Наистина полудявам, помисли си тя, защото не искаше той да я пусне. Искаше да я прегърне и да й каже, че да, това бе ужасно, разкъсваше сърцето му. Но Флорида, неговият щат, се бе отцепил и той щеше да е верен на щата си, щеше да си подаде оставката. И щяха да се върнат у дома. Във Флорида. В Конфедерацията на американските щати.
Но той нямаше да каже това.
— Ти си предател, Иън! — извика тя. — Предател на щата си, на собственото си семейство.
— Алена, спри.
— Не, не мога да спра! Пусни ме. Не искам повече да ме докосваш. Никога.
— Ти си моя жена, Алена…
Тя поклати глава.
— Искам да се върна у дома!
— Алена, не можеш…
— Трябва да си ида. И ще си ида у дома! — уведоми го тя.
Той сключи ръцете си по-плътно около нея.
— Ако някога избягаш от мен и ме унижиш пред всички заради възгледите си, веднага ще те върна обратно. А ако решиш да ме изоставиш, любов моя, оставяш и сина си. Ако си мислиш, че можеш да го отвлечеш и да се скриеш с него в блатата, запомни, че познавам щата ти много по-добре от теб. Ако си мислиш, че ще вземеш детето ми, да знаеш, че ще те издиря където и да идеш и накрая аз ще спечеля. Ти се ожени за мен, Алена. За добро или за лошо. Ти си моя жена и никога няма да ти позволя да забравиш този факт.
Тя никога не го беше чувала да говори толкова студено. Нито пък с по-голямо предупреждение и убеденост.
— Как можеш да обърнеш гръб на щата си, на собствения си дом? — попита тя яростно.
— Не обръщам гръб на Флорида, тя винаги ще е домът ми. Но съм против отцепването. Ще има война и тя няма да свърши за три месеца, макар че в крайна сметка ще свърши и северът ще победи, а трудното ще е да върнем щата към някогашния му разцвет, когато кръвопролитията престанат.
Тя поклати глава и се загледа в него, сякаш той съвсем не бе с всичкия си.
— Няма да избягам от теб, Иън, но ме пусни! В моите очи ти си предател. Не ме докосвай!
Тогава той я пусна толкова рязко, че тя едва не падна назад.
— В Южна Каролина те нарекоха янки.
— Аха. Но си омъжена за янки — рече той любезно. После бързо й се поклони, обърна се и се отдалечи, като се спря и се усмихна на някого, после отвърна на друг, засмя се на приятел. Мисис Грийнхау го потупа по рамото и той се обърна, като отправи ослепителната си усмивка и към нея, а после я отведе на дансинга.
Алена се обърна слисана, мъчейки се да спре сълзите на обърканост и разочарование. Тя се опита да се добере до вратата. Толкова много бе искала да дойде тук тази вечер. Сега искаше единствено да избяга.
Не й бе позволено да го напуска, но той съвсем лесно бе успял да я изостави.
Тя се опита да избяга, но хората я пресрещаха, за да я поздравят, да я разпитват за Шон. Бяха любезни, мили, загрижени дали не й е студено в столицата при това ужасно зимно време. Тя се усмихна. Трябваше да се държи естествено и нехайно като съпруга си.
Най-накрая стигна до вратата. Една прислужница донесе палтото й и тя убеди свободния негър, който Иън бе наел за техен кочияш да я отведе вкъщи. Боеше се, че детето може да се нуждае от нея.
Това си беше истина. Гърдите й бяха пълни с мляко и я боляха. Надяваше се Шон да е гладен.